Зима

Зима

4 октомври 2019 г.

Левчев

Левчев пет пари не даваше за хулителите и враговете си - дребни и едри. Понякога само подпитваше и хвърляше неговото си „Така ли?“...
 
На поклонението в Народната библиотека камерите намериха Антон Дончев - „класикът“, така го наричат някои, академикът, кандидатът за мястото на Вазов /според някои клакьорски допитвания/, приятелят на Левчев от близо 60 години.

И ето какво каза той: „Ако Любомир Левчев не влезе в учебниците… полека-лека… той няма да бъде забравен, но ще затихне…“
 

Така говорят - един за друг - приятелите в българската литература, така говорят пред Смъртта. Представете си, какво говорят враговете.

Господин класик, не беше ли по-човешко друго да кажеш: че Левчев трябва да влезе в учебниците. Какво щеше да ти стане, ако си беше превъртял езика.
 

Много пъти съм те чувал да го наричаш „гений“ - но насаме, обаче когато стане дума за учебници, езикът ти не иска да се превърти. Проклетият език.

/Между другото, той не се превъртя и след касапницата край Своге, когато бяха избити 20 души заради пътя на „Трейс“, а пък нашият класик беше в управата на тази фирма./

Ето, така изпращат приятелите си някои писатели, дето чакат пред портите на Рая за класици – с недомлъвки, за да не разсърдят ония, които от 30 години бъркат с мръсни ръце из учебниците и само ги цапотят.

Добре, че след класика чухме писателя Калин Терзийски: уж такъв, уж онакъв, все го одумват - обаче той не се притесни да каже, че „Левчев беше един от най-великите мъдреци, които може да си представи човек“.

Ето това е справедливост пред Смъртта; да я уважаваш, да не я виждаш само като някакъв разпоредител за прощален изпроводяк в мраморни фоайета - а като Съдник и е хубаво поне пред нея да казваш истината.

Калин спомена и още нещо: „И друго, с което ми се ще да го запомним и да помислим върху това е, че ако играем винаги на разделение и омраза, си пропиляваме живота…“
 

Това няма да се промени, Калине, никога.
 

Дори Смъртта се подплашва от нашите омрази.

Зарит съм с всевъзможни истории и преживявания с Левчев.
 

Когато прекалено често си общувал с някого, тези неща упорито се съпротивяват и не ти позволяват да ги обуздаеш в някакъв порядък. Поне с мен е така.
 

Но, в крайна сметка, дори и да не ги овладееш, те се превръщат в нещо прекрасно. В нещо благословено.

Пак ми се ще да повторя известната фраза /Ерофеев?/, че в ковчега слагат само смъртта ти - стига да си направил достатъчно приживе.
 

Е, може да се опитат да скрият там и стореното от теб, да пъхнат в сандъка книгите ти, примерно, някой завистник да ги мушне под цветята - и да реши горкият глупак, че ето, вече сте се изравнили, към Нищото пътуваш заедно с книгите си, а той продължава бодро да крачи тук – един невидим във видимия свят.
 

Както казваше един автор – „Амебата надживява тигъра, защото се дели и продължава своята безсмъртна монотонност…“

Левчев пет пари не даваше за хулителите и враговете си - дребни и едри. Понякога само подпитваше и хвърляше неговото си „Така ли?“ - с изтъняло от ирония „ли“ в края.
 

А най-обичаше да помогне на завистника, на слугата – мога да изредя веднага поне десетина имена.
 

Мярката му беше друга - затова го харесват младите бунтари в литературата, другите не си го признават.

Някои се и самоназначаваха за слуги – и след Промяната, напълно очаквано, станаха „хъшове“ и извадиха ножовете.
 

Левчев казваше по техен адрес: „Нямам ножове в чекмеджето си“.
 

А той можеше да отреже главите на доста хора, понеже насаме ги беше гледал да пълзят в краката му.

Харесваха го всякакви хора, и от най-едър калибър.
 

Една вечер стоварили лорд Стивън Рънсиман - знаменитият историк, автор на „История на Първото българско царство“ - на софийското летище, буквално като чувал с картофи, посрещачите объркали собствената си програма, било и почивен ден – и докато лорда се чудел дали не сме се върнали обратно в Средновековието, някой от летището се сетил, че Левчев не може да няма пръст в тази работа, понеже непрекъснато посрещал чуждестранни гости.

Натоварили лорда на едно такси - и ето го в дома на Левчев, той пък изобщо не се учудил, макар че въобще не знаел за идването на Рънсиман. Като го знам какъв е, и цялата английска Камара на лордовете би посрещнал.
 

Само Дора – великата му и храбра спътница най-много да измърмори нещо, което никой няма да разбере.

Не знам какво правеше, но успяваше да завърже/омагьоса невероятни приятелства.
 

Пак трябва да припомня историята с Маркес. 
Когато идва в София, за да си получи международната литературна „Ботевска награда”, властите решават да го придружава покойният Веселин Йосифов, който беше един от най-остроумните устни разказвачи по онова време, човек със забележително чувство за хумор.
 

Ден по-късно обаче Маркес поискал Левчев да го съпровожда, понеже навремето се видели за кратко в „Бодегида” – кръчмата на Хемингуей в Хавана. Какво са си говорили там, не е известно, обаче Маркес искал да продължат разговора.

Очаквано, в мемоарите на Левчев нямаше никакъв силикон, никакви изкуствени подправки, а и никакви непремерени чувства – дори към хора, които излъчваха враждебност към него.
 

Левчев избягваше да говори за тях – казах му това, но той само се усмихна. За мен това е прекалена учтивост.

Левчев имаше страхотен инстинкт за важното у един човек или в едно събитие. Колко хора са писали или просто дрънкали, например, за Брежнев, обаче само той е чул какво промърморва изкуфелият Генерален секретар на софийското летище: „А къде сме сега?”

А ние – ние къде сме днес? – това все по-често се питаме, без още да сме изкуфели като съветския вожд. Въпросът, от който българинът винаги най-много се е плашел.

Не съм прочел и една промислена/свястна дума срещу таланта му - само глупостите на завистниците, и то заради кариерата му.
 

Но не знам някой да е пострадал от нея, ако изключим егото на съперниците му.

Повечето от тях също правеха компромиси, дори комични.
 

Прехваленият Джери/Марков само дето не живееше с генералите от ДС – и много ми е любопитно, ако те са го питали за Левчев, примерно, какво им е казвал.
 

Че той излъга за собствената си снимка с Живков, какво остава за някакво приятелско перване по някой съперник.
 

Твърдеше, че гледал отстрани, как другите се снимат с Живков – но поетът Анастас Стоянов извади снимка, на която Джери сервилно наднича зад гърба на Живков.

Как да не си спомниш за Пастернак – нобеловият лауреат.
 

Една нощ го събужда Сталин и го пита, какво мисли за поета Манделщам. Пастернак започва да пелтечи – бил формалист и пр.
 

Вождът го срязва: „Ако мене ме събудят през нощта и ме попитат за мой приятел, няма да говоря за формализма му“ и прекъсва разговора.
 

Скоро след това Манделщам е изпратен в провинцията, а по-късно и екзекутиран.
 

А Пастернак, който след „Доктор Живаго“ минава за дисидент, ей тъй - и той слага подписа си под билета на Манделщам към Смъртта.
 

Мътна е тая - и по-добре да четем само творбите им, и на едните и на другите.

Левчев изпитваше страх от навлеците – а те нямаха край, което може би е нормално за един председател на писателски съюз. По онова време беше така: гледаха да се харесат на Председателя, сякаш това щеше да ги направи по-големи писатели, и пак добре, че въпросният председател беше забележителен, признат поет.

Левчев понякога направо се паникьосваше.
Веднъж, беше съботен ден, тъкмо щяхме да се качваме в колата му, за да отидем да обядваме в Горна баня, и той направо се разтрепери: „Измисли веднага нещо и ме спаси от тоя!“

Нищо не разбрах, но докато се чудех и навлекът цъфна: „Любо, кога ще ме направиш писател?“ – в смисъл, кога ще ме приемеш за член на Съюза.
 

Левчев взе да мънка, че онзи трябва, все пак, да издаде първа книга, може и да е боклук – това от мен, сега – но нещо трябва да има зад гърба си, няма как, това пък е писателската бюрокрация.

А аз не можех да отделя поглед от очичките на нахалника, които диво се въртяха, само дето не хвърляха пяна – той с този поглед сетне направи забележителна кариера в СДС, затова и опозицията прокопса.
 

Тогава се пореден път си казах, че не е хубаво да си член на ЦК на БКП – един тупаник не можеш да удариш спокойно на някое говедо, то пък кандидат-писател.

Някак стигнахме до Дипломатическия клуб в Горна баня, където киснехме в ресторанта на Иван и Цеца, но обядът отиде по дяволите.
Любо все се връщаше на случката с кандидат-писателя.

Изглеждаше досадно и дори смешно, но сега имам обяснение: тебе те пращат в село Баня, защото пишеш модерни стихове, академик Тодор Павлов, идеологическият сатър на БКП, те нарича заради това „шизофреник“ - обаче ти не се отказваш, залъгваш ги някак и накрая ти прощават всичко.

Това се случва с тебе - а сега трябва да назначиш за писател някакъв идиот, само защото след три години, когато цъфне предварително изфирясалата нашенска демокрация, тулумът с очичките ще стане Фактор.
 

Е, какъв трябва да си, за да провидиш такова нещо - и леля Ванга няма да успее, тя направо ще наругае тулума.

Левчев си беше клаустрофоб, може би и заради такива типове.
 

Обаче търпеше всякакви хора, дори и откровени бездарници, и за всеки намираше някаква ведра дума.
 

Цяло чудо е, че това не го повреди – поетическият му талант ставаше все по-блестящ.

И не се самопредаде – не изневери на убежденията си.

Веднъж бях поканил във „Всяка неделя“ известен писател заради новата му книга – и изведнъж, без никаква връзка, той взе да говори за „приноса“ на Людмила Живкова.
 

За малко се изкуших да му кажа нещо хапливо, но после се сетих, че той, без да иска, ми прави услуга. Няколко месеца преди това самият Живков беше казал, че в предаването ми не се говори за Партията, това си беше сериозно предупреждение – представете си днешните официози внезапно да престанат да поместват фотоси и опуси за Бойко, поне за един ден.

Онзи писател говореше за източните занесии на Людмила, не за Партията, но все беше нещо. Пък и делата на Партията също спокойно можеха да се отнесат към категорията „занесии“.
 

С Левчев беше друго – той и до края не се промени; не криеше приятелствата си и по-важното - Вярата си.
 

Беше ясен и за Людмила, както и за самия Живков. Мнозина внезапно прогледнаха и видяха само катрана в него. А Левчев само го нарече свой бодигард.

Злословието изначално му беше неприсъщо.
Мишките все говорят за писмото на Георги Марков до Левчев.
 

Да го беше написал в София, докато се лигавеше с генералите от ДС и въздишаше по подвизите на партизанското движение със сериала „На всеки километър“.
 

Левчев никога не е крил пристрастията си – за разлика от Джери, който прогледна едва, когато луксозно го изпратиха в Лондон, дано да не е било с наложен платеж.

И остави накрая едно литературно наследство, годно главно за идеологическите мърсувания на новите тарикати – имам предвид репортажите му.

Другото остана мъртво за света.
 

А Левчев има десетки чуждестранни издания, занесените американци веднъж дори направиха обсъждане на поезията му, директно в ефир, с радиомост от четири американски града.

„Сомнамбулният марксист“ – както френският поет Ален Боске нарече още през 1970 година Левчев - се оказа за света далеч по-интересен от късните критици на несъстоялия се български комунизъм.

От време на време с ченгел изтръгвах от Левчев някоя история с Джери/Марков, и винаги го питах, защо не ги разказва тия неща публично. „Защо да го правя?“ - неизменно се учудваше Левчев.
 

И беше прав - остави написаното само да се състезава…

Жалки, дори комични са усилията да смалят поетическия му ръст, да го оразмерят до собствената си хилавост. Те ми напомнят за историята с онзи нов демократ, а иначе чист кретен, който веднага след промяната нахълтва една вечер в апартамента на Левчев – и останал много разочарован, че там нямало фонтан.
 

Словесните пък фонтани на новите литературни комплексари се оказаха безсилни пред хора като Левчев.

Той никога нямаше да ви каже сам за оценката на Боске и всички останали, той се криеше от тези знаци на признание, дори сякаш се страхуваше от тях.
 

Имахме си една любима тема с него - накрая винаги се сдърпвахме, но пак редовно се връщахме към нея – това беше темата за неговите архиви, и специално за писмата до него.

Веднъж му занесох един кашон с класьори, намекът беше недвусмислен, но той само се подсмихна. Нямате представа колко мистерии ще разкрият тези писма и колко повече нови мистерии ще създадат.
 

Но той остана неотстъпчив, понеже в тях има несъмнено признание, и то световно, към него.

Той и жестовете, които е правил през годините, винаги ги е потулвал – например към Блага и дълго мачкания й роман „Лице”, също и към Константин Павлов.
 

И е смешно да го противопоставят на този или онзи, например на Павлов – по-добре щеше да е през 1988-а да бяха направили нещо за него, както направи Любо.

Сомнамбулен марксист!
 

Още преди 50 години Боске е проникнал в тайната на Левчев.
 

Акад. Павлов се нахвърля/пеняви заради неговата „Интелигентска поема“.
 

Малко по-късно Левчев публикува и стихотворението си „Пясък“: в него затворници вадят пясък, с който изграждат новите соц строежи.

Затворници. Пясък. Новите основи.



Кеворк Кеворкян

Няма коментари:

Публикуване на коментар