Есен

Есен

8 ноември 2019 г.

Никола Вапцаров и хиените

Литературни ибрикчии се наеха със задача, която не е по оскъдните им духовни силици – да преподредят естетико-художествената и общокултурната йерархия на ценностите в България от Освобождението насам
 
В началото на така наречения демократичен преход от 10 ноември 1989 година на отечествената литературна сцена се появи една кохорта от нискочели псевдоинтелигенти и хора с лакейски манталитет. 

С дивашко настървение те се втурнаха да внушават на българското общество, че автори като Христо Ботев, Пейо Яворов, Гео Милев, Христо Ясенов, Христо Смирненски, Никола Вапцаров, Пеньо Пенев трябва да бъдат подложени на цялостна преоценка. Очевидно не им харесваше на ругателите, че тези велики български поети са и личности с неизтощим революционен дух, хора, посветили живота и творчеството си на безсмъртната социална идея.

Разбира се, причина за скверните попълзновения бе не само духовната нищета на споменатите „преоценители”, а и неудържимото им раболепие да обслужват чужди интереси и да изпълняват щедро заплатени външни поръчки. Тези литературни ибрикчии се наеха със задача, която не е по оскъдните им духовни силици – да преподредят естетико-художествената и общокултурната йерархия на ценностите в България от Освобождението насам. Но „Не се гаси туй, що не гасне”, прогласява народният поет Иван Вазов. Не се заменя Никола Вапцаров с Марин Георгиев.

Не бихме се занимавали с това лице по хигиенно-естетически съображения, понеже още когато се появи преди три десетилетия скверният му опус срещу Вапцаров, обществото бе залято от вълна от омерзение и негодувание. Всеки интелигентен човек може да си припомни десетките публикации, в които лицето бе демаскирано и заклеймено. Тези дни обаче едно негово особено нагло интервю отново привлича вниманието ни към случая.

Нека преди всичко да посочим няколко дебели лъжи в интервюто.

Първата просташка лъжа е, че преди четири години писателят Никола Инджов уж бил казал: „Прав е Марин Георгиев, виновни са нашите другари“. Даже бил готов да напише предговор към ново издание на книгата. На сцената бил присъствал и Тодор Коруев. И Никола Инджов, и Тодор Коруев с погнуса отхвърлиха тази плоска инсинуация. И ще го потвърдят.

Второ. Марин Георгиев научил от поета Таньо Клисуров, че друг поет и политик от Стара Загора – Трифон Митев – след „като прочел книгата, казал: „Че какво искат нашите другари?!“. Разбира се, че Трифон Митев като честен човек ще отрече и осъди тази подлост, но, чудим се защо Марин Георгиев накисва във велзевулската си комбинация и наивния и притеснителен поет Таньо Клисуров?

Трето. Още по-отвратително е твърдението на автора на „Третият разстрел“, че писателите Виктор Пасков и Христо Калчев в ресторанта на СБП му били заявили“ „Написал си най-добрата документална книга в последните 60 години“.

Не само аз, но и още десетки писатели знаят оценката на Пасков и Калчев за злополучния опит на лицето да се подгаври с великия Вапцаров. Има живи свидетели, които ще потвърдят, че и Калчев, и Пасков тогава така се погнусиха от споменатата книга, че нееднократно заявяваха, че лицето даже не заслужава тяхното презрение, толкова низко е паднал.

В злополучното интервю са споменати поетесата Миряна Башева, белетристите Христо Карастоянов и Неда Антонова, и литературния критик Георги Янев, също в опит да бъдат оплетени и оцапани с пръските на клеветата и инсинуацията.

Значителна част от пространното интервю е насочена срещу роднините на великия поет-революционер – Мая Вапцарова и внука на брата на поета - Никола Вапцаров младши. Сигурен съм, че те ще отговорят по достойнство на плебейщините на лицето. Все по-неприятна става вонята, която се разнася от публичните изяви на този самопровъзгласил се „борец“ за истината и справедливостта. Ако беше продължил почтено пътя си на литератор (какъвто беше в книгите „Село“ и „Праг“) днес нямаше да се жалва и да хленчи, че бил несправедливо нападан. И вече в пристъп на опасни девиации да твърди, че зад него стоял сам Бог.

Неслучайно всички приятели литератори от студентските години на Марин Георгиев се омерзиха от поведението му и не искат и да го чуят даже. Става дума за такива достойни писатели като Панко Анчев, Минчо Минчев, Паруш Парушев и др.

Суетата, себелюбието и самооблъщението явно не дават мира на лицето и то отчаяно търси начини и поводи да привлече към себе си нечие внимание. Наближава поредната важна годишнина от рождението на Никола Вапцаров. Продалият душата си на Мамона автор на злополучната книга „Третият разстрел“ жадува отново да опита подло да откърши клонче от венеца на безсмъртието на Вапцаров. Люде като това лице много напомнят на естетическите хиени, които са лаели в различни исторически периоди и срещу автори като Христо Ботев, Пейо Яворов, Гео Милев и Христо Смирненски.

Драскачът на споменатото сквернословие не може, а и не желае да разбере, че животът и творчеството на Вапцаров повтарят по изумителен и загадъчен начин нравствения Път и социалния Избор на други големи български поети. Драмата на националната съдба се оглежда и у него по същия начин, както у Ботев, Яворов и Гео Милев. Подобно на тях Вапцаров отказва да приеме живуркането в една филистерска действителност и посвещава целия си живот на социалната и нравствената промяна на обществото. И неговата поезия, както поезията на споменатите поети, отразява върхови и крайно напрегнати състояния на българския дух, на конкретното социално и екзистенциално време.

Затова тя е тревожна, драматично заредена, взривообразно разгръщаща се, тя улавя и художествено претворява посланията на действителността. А тези послания са жестоки. Човекът, този уж венец на мирозданието, е запокитен в бездната на мизерията. Насилието тържествува над неговия стремеж към хармония. Несвободата става всекидневие. Поезията на Вапцаров твърде често всъщност проследява зловещата хроника на цинизма на епохата, на неговите безбройни превъплъщения.

Естетическите хиени, отцеругателите и майкопродавците, лицата със слугински манталитет, литературните ибрикчии, задавени в пръските на собственото си раболепие, не могат да накърнят величието на поезията и да омаловажат геройския подвиг и саможертвата на Никола Вапцаров.

Съдбата на хиените е, че остават в канализацията на историята, а бъдещите поколения долавят само неприятната воня на размазани тахтаби.



Иван Гранитски, Epicenter.bg

1 коментар: