Д-р Борис Джибров: Горбачов се разправи с Живков. КГБ начерта сценария, Младенов и Луканов го изпълниха

“Живков жонглираше много умело, много хитро и ползуваше СССР максимално. Имаше интуитивни антени и се ориентираше с кого си има работа и как да действа.”
 
В службата на протокола на Външно министерство д-р Борис Джибров постъпва през 1962 година, едва 29-годишен, а малко след това я оглавява, прескачайки няколко чина в йерархията. Започва да създава правилата на етикецията и държавническото общуване за прохождащите български политици.

Така 30 години – всемогъщият, всезнаещият шеф на протокола д-р Джибров - един от хората, който за дълъг период от време е имал най-чести служебни контакти с Тодор Живков. Разказва с подробности за нравите и характера на държавния глава: коректен, точен, дисциплиниран. От всички “големци” – най-послушен. “Не съм имал случай да му кажа нещо и да не го изпълни. Десет минути преди всяка среща идваше в изряден вид с думите: “Аз съм готов! Нещо да не е в ред?” Е, все имаше нещо, което да не е в ред...

Д-р Джибров беше живата история на управлението на Тодор Живков.
 
Това е част от интервю, което направихме малко преди той да почине през 2016 година.

- Ако Живков си беше подал оставката две години по-рано, нямаше ли да избегне съдбата на сатанизиране, с която завърши живота му?
 
- Не. Защото историята на неговото сваляне не е дело на българи. И Луканов, и Младенов бяха пионки. Руснаците използваха Луканов, те имаха пълна информация за това, какво става в България. Знаеха членовете на Политбюро кога ходят в тоалетната дори. Знаеха амбициите на Андрей. И ги подклаждаха. Цялата работа я завъртя Горбачов. Той не е това, за което го представят - той е заядлив, мразещ, ревнив, безволев, често пъти без да е в състояние да реши и да направи нещо. Горбачов беше маша в ръцете на жена си Раиса, която беше страшно властна. Раиса беше Наполеонката на Русия. Още преди Горбачов да дойде на власт в руснаците се бе създало настроение, че ние ги експлоатираме, което не беше далеч от истината. И ни завиждаха жестоко. Като идваха у нас, виждаха България, която им изглеждаше като Париж. Създаде се настроение, че ние живеем на техния гръб. Така си и беше. Ние получавахме от тях суров петрол без пари, преработвахме го и го изнасяхме. И печелехме страхотно. Омразата се прехвърли и върху Тодор Живков, който беше осигурил тези договори. Горбачов спря това кранче. И реши да се разправи с Живков. КГБ начерта сценария. Луканов и Младенов бяха само изпълнители.

- Явно, че е имало натиск върху Живков да се оттегли, а и въздействието на перестройката оказва влияние върху политическите процеси у нас. Можеше ли Живков да устои на този натиск. Ако Живков не беше си подал сам оставката, имаше ли кой насила да го отстрани от власт?
- Не. Никой не можеше да свали Тодор Живков, защото нямаше кой. Нямаше такива герои. Имаше и страх естествено, а нямаше за какво.
Горбачов завидя на Тодор Живков и го махна. Той дойде в България и стана ясно, че дните на Живков са преброени.

- До идването на Горбачов Живков е ненадминат в жонглирането с руснаците. На какво залагаше?
 
- Живков жонглираше много умело, много хитро и ползуваше СССР максимално. Имаше интуитивни антени и се ориентираше с кого си има работа и как да действа. Умееше майсторски да контактува с Брежнев. Когато идваше в България му се устройваше лов. Живков пращаше с Брежнев ген. Кашев, защото аз не мога да гледам кръв, макар че съм доктор. Дори един счупен клон на дърво може да ме разплаче. Кашев получаваше нареждане: „Така ще направиш, че Брежнев веднъж да гръмне, три трофея да паднат. Ясно ли е? Става въпрос за България, за всеки един българин“. И трофеите падаха. Брежнев доволен, ухилен, връща се в София, готов да прегърне Живков. А той унил, унил, ще заплаче. „Ну, Тодоре, что случилось? Знаешь, большой успех“. Нашият стои като умрял, страхотен артист, и казва: Лошо. Без 10 милиона тона нефт, България е свършена“. „Ето не проблем. Давай...“ и подписва за нефта. После този нефт ние го продавахме. Така работеше и със шахиншаха на Иран, който нареди на министъра на петрола да продава по-евтин петрол на „приятеля му Живков“. Ами Кадафи? Каквото искаше Живков, това получаваше?

-  За мнозина обаче той си остава “правешкия хитрец”!
 
- Какво от това? Защо да не е хитрец? Въпросът е, тази хитрина в полза на кого е? Неговата хитрина беше в полза на България. Живков беше един българин. Държеше се като обикновен българин, беше в тон с останалите хора в страната и затова толкова дълго се задържа на власт.

- А не смятате ли, че разковничето за политическото му дълголетие се крие в системата на диктатурата, на авторитарната власт?
 
- На Живков му идваше отвътре естественото поведение с хората, това е дар Божи. Той не хвърчеше в небесата. Политиката е театър и ако искат да успеят, политиците трябва да бъдат добри актьори. Целта е да ти вярват, което те прави водач; да те следват, което те прави лидер. Когато един Тодор Живков говори на народа във времето на лозунгите: “Тежко ми е, много ми е тежко, че това нямаме, онова нямаме, но ние ще го направим! Ще изградим петилетката в съкратени срокове!”, той всъщност дава перспектива, посочва кауза на този народ. Хората я приемат като своя и вече знаят за какво се борят. И го следват. Живков умееше това - да посочва пътя, да увлича.

- Тогава защо така унизително го свалиха от власт? Откъде идва дълбоката омраза между Луканов и Живков?
 
- От огромното желание на Луканов да стане Първия в България, да заеме мястото на Живков. Тази негова борба за първенство във властта започва още от времето, когато е бил много млад. Спомням си, когато Андрей Луканов и Петър Младенов завършиха дипломатическата школа в Москва, дойдоха във Външно министерство и ми ги представиха. Беше края на 1962-ра, бях назначен вече от една година аташе във Външно, най-ниският ранг, а външен министър беше бащата на Андрей - Карло Луканов. Същите ниски стартови рангове предложиха на Андрей и на Петър. И двамата отказаха. Луканов първи заяви, че не приема този нисък пост и повлече след себе си и Младенов. А той бе податлив на влияние. Оттогава още Андрей води тази борба, подла и подмолна, срещу Живков, а публично падаше на колене пред него.

- Имаше ли качества Луканов, за да управлява държавата?
 
- Казвах на Андрей Луканов, че не може да управлява държава, че ако дойде някой при него и му каже, че е гладен, той няма да разбере за какво става въпрос. За Живков, каквото и да говорят, той не е крал, за разлика от много други. Луканов беше друго тесто.

Луканов беше блюдолизец бетер Милко Балев, който беше най-явен и противен, особено когато стана член на Политбюро на ЦК на БКП. Ако Живков каже три думи, четвъртата ще бъде на Милко Балев: “Велико! Страхотно! Невероятно!”.

- Това ласкаеше ли Живков?
 
- Всеки се ласкае от такива думи. И Живков се е ласкаел, макар да не го е вярвал, абсолютно сигурен съм в това, но го е приемал, за да може то да влияе на останалите. Същото като при 12-те апостола. Като стане апостол Павел и каже: “Нашият Иисус Христос е единствен и неповторим”, Иисус Христос може да си мисли, че е апостол Павел е глупак, но го оставя да говори, за да кажат и другите апостоли: “Точно така!”. И става религия. Това Живков, без да го е изучавал, без дори да го е прочел, го прилага - вероятно природната му интуиция го е карала да го изтърпи в името на собствения си имидж. Защото имиджът се създава постепенно, бавно, устойчиво и той знае, че е много важен за всеки управленец. Живков имаше нюх за тези неща.

- Ако Живков е имал усет за обикновения човек, защо тогава създава този огромен набор от привилегии във властта - специална храна, допълнителни възнаграждения за членовете на ПБ, на ЦК, вили, апартаменти, коли?
 
- Срамота е да се говори всичко това, имайки предвид привилегиите, които управниците след него си създадоха. Те, днешните, не си ли построиха апартаменти, дори по няколко, нямат ли вили като гимназии, не си ли измислят допълнителни възнаграждения, не участват ли в бордове, не взимат ли комисионни, не участват ли в приватизационни сделки, докато са на власт? Моля ви! Няма управник, който да е живял по-скромно от Живков! Той живееше много пестеливо, защото се е родил адски беден и е живял адски бедно. И винаги е бил гладен.

- Гладен? Шегувате се, нали?
 
- Не, не се шегувам! Ходила сте в родната му къща в Правец, видяла сте огнището и леглото на пода и съжителството с воловете. Не ми вярвате, виждам, но Живков действително живееше много скромно. И до последния си ден беше все гладен. Следяха го да не напълнява, да няма холестерол и все го ограничаваха. Понякога ми казваше: “Абе, ти си доктор, защо така ме мъчат, защо не ме оставят поне един ден да се наям като нормален човек, колкото искам и каквото искам!”

- Имало ли е моменти, в които да се страхувате от Живков?
 
- Естествено. То не бе страх, че ще си загубиш заплатата или работата, а по-скоро да не злепоставиш имиджа на службата.

- Чувала съм, че питаете уважение към ген. Гръбчев. Защо?
 
- Да. От МВР и от УБО дължа много като професионални умения и като личност на ген. Гръбчев. Ако не беше той, да са ме разстреляли. Това е един голям мъж, идеалист до мозъка на костите. Носеше очила и като го погледне човек, ще си каже: „Какъв темерут!“, а носеше такава поетична душа. Шеф на УБО, генерал, зам.-председател на ДС, а пишеше стихове. Рецитираше, обичаше театъра, имаше навсякъде контакти, път на мухата правеше, абсолютен аскет... Запознахме се в началото на моята дейност и започна да ме води на различни мероприятия да „опознавам другарите“. Една вечер отиваме с него във Външно министерство /днешната сграда на Министерство на правосъдието/ на ул. „Аксаков“. Каза ми да стоя на входа и да насочвам „отговорните другари“ по стълбите нагоре. Минават, минават, аз казвам „заповядайте“ и идва Фердинанд Козовски, но с жена си. Кой дявол ме накара да му прошепна: „Другарю Козовски, станало е някакво недоразумение, всички другари са без съпруги, а вие...“ И недоизрекъл още това, той ме хвана за реверите, напсува ме на майка, и вече не помня какво е станало. Когато дойдох на себе си, гледам пред мен едно червено лице, което аз душа, и женски писък. Реакцията ми дошла от псувнята на майка. Веднага го пуснах и се дръпнах. В това време отгоре по стълбите тича ген. Гръбчев, хване ме и ме вкара в тоалетната. Нареди ми да не излизам оттам. След 15 минути „пуснал“ мероприятието и ме изведе навън. Едва тогава осъзнах какво съм направил – за такова нещо гърмят, посягам не на кой да е, и то публично. Ген. Гръбчев ме поведе по „Аксаков“ - обяснява ми, че и той е бил млад, неориентиран, но ми каза едно да помня: „Грешат хората, грешат и отговорните другари, но Партията никога!“... И до края на живота си той не ме изпусна от поглед, иначе щяха да ме изядат. Кашев дойде много по-късно, и то след като ген. Гръбчев го посочи за свой наследник. Другият от МВР когото познавах, беше генерал Григор Шопов. Запознах се с него на път за Индия, когато трябваше да подготвим посещението на Тодор Живков там. Много внимателно се държеше с мен. И той беше идеалист, убеден до мозъка на костите си в идеята. Умерен, тих, но всъщност държеше всички под контрол. От тяхната система обаче аз не се интересувах.

- Защо руснаците избраха Петър Младенов да наследи Живков?
 
- (Дълга пауза) Вероятно си спомняте за писмото на Петър Младенов срещу Живков, писано според мен под чужда диктовка, което Младенов дълго време се чудеше как да го депозира.
 
(На 24 октомври Петър Младенов пише открито писмо до ПБ на ЦК  на БКП , с което демонстративно си подава оставката като външен министър. Писмото е силно критично към управлението на Живков.
В него, между другото, се казва:

"Със своята политика Тодор Живков изхвърли България извън бързея на времето... Както всеки от вас, и аз мисля, че имам реална представа за моралния лик на Тодор Живков. Зная, че той няма да се спре пред нищо, включително и пред най-груби престъпления, тогава, когато се докосват до неговата светая светих – властта му. Не изключвам, че ще се опита да премине и към физическа разправа с мен или членовете на моето семейство....”

Младенов и Луканов правят всичко възможно писмото да стигне до Горбачов. След което получават позивна: "Действйте, както намерите за добре").

Защо руснаците избират Младенов? Да не мислите, че е някакъв голям бунтар. Не. Просто Младенов беше зависим, алкохолно зависим. Но все пак беше мек в отношенията с хората. Не така агресивен, страхлив и хитър като Андрей. Той никога не се буташе на първа линия. Все още не се знаят детайли как точно стана заговора, каква бе връзката с Горбачов, как руснаците контролираха дори петолъчките у нас. Живков знаеше всичко за заговорниците. Една седмица преди пленума ме извика по някакъв повод в ЦК и между другото ми каза: “И какво сега, това момче, дето го направих външен министър, написал писмо против мен, а още не смее да го даде. Е, какво вие там, във Външно министерство правите тайни срещи да ме сваляте. Мен ми е писнало от власт! Аз си отивам, мислете за България, бе, момчета?” Това ми каза.

- Вие какво направихте?
 
- Сконфузих се. Излязох и нищо не му отговорих. После са почнали разговори между него, Младенов и Луканов, и останалите от групата как точно Живков да се оттегли.

- Защо прехвърлиха цялата вина на Живков?
 
- Когато човек няма собствени постижения, той почва да си прави някакъв имидж и авторитет на гърба на друг. И Луканов, и Младенов трябваше да си напишат новата биография на гърба на Живков. И го направиха с цялата злоба, на която бяха способни.

- Най-голямата грешка на Живков?

- Че не намери човек, който да го замести, затова и реално неговите заместници не си бяха на място.

Интервю на Валерия Велева, Epicenter.bg