Триумфалният избор на Сотир Цацаров за председател на антикорупционната комисия с внушителното съкращение КПКОМПИ[1] не предизвика особено изненада.
Той беше предварително оповестен в многобройни политически и юридически изказвания, подчертаващи колко интелигентен е Цацаров като човек и блестящ като юрист. Нямам намерение да оспорвам тези оценки – и на мен той ми прави впечатление на умен и интелигентен човек, който виртуозно борави с българския език.
Но дали това е достатъчно, за да заема тези постове? Съвсем не. Новият му пост, също както и старият, изискват други качества – ефективност в спазването на законите на страната и предпазването ѝ от корупция, както и борба със злоупотреба с власт, успехи в разкриването на престъпления и осъждането на извършителите им независимо на какви постове са, какви са богатствата и приятелските им връзки.
Нима като главен прокурор Сотир Цацаров се справи с тази дейност така блестящо, както с изказванията си? Отговорът на всеки непреднамерен наблюдател на ставащото в България не може да бъде положителен. Защото няма нито един осъден политик с висок пост, а бяха преследвани главно противници на властта. Не ги защитавам, често те бяха съдени с основание, но това не заменя липсата на съдене и осъждане на другите – онези, които цялото общество чу как се сговарят да нарушат законите, които откровено признават, че са кадрували в съдебната система. Те бяха пощадени и съм убедена, че точно на това се дължи огромната политическа подкрепа за досегашния главен прокурор, както и за неговия заместник и следващият главен прокурор. Накратко: Да живее статуквото!
Очевидно към това статукво привикна голяма част от обществото, а и от анализаторите, защото коментарите за поредната рокада на високи постове се завъртяха главно около разделените гласове на групата на БСП. Дори не и около комичното гласуване на депутатите от „Воля”, издигнали свой кандидат без да го подкрепят – очевидно с цел да обслужат управляващите, спестявайки им обвиненията, че за пореден път предлагат безалтернативен избор.
Краткият ми коментар за разделеното гласуване на БСП не е, че има бунт срещу лидерката, а примирение със статуквото. Което обаче означава, че БСП бавно, но трайно се разделя с позицията си на алтернатива. Май само президентът еднолично остана такава.
Отказът от алтернативни кандидати е видима тенденция, която показва, че вярата в плуралистичната демокрация намалява все повече и се връщаме към времената, когато „онези отгоре” знаеха най-добре кой е най-подходящият за съответния пост и нямаше смисъл да се бъркаме в плановете им.
Сиреч връщаме се към времената, за чиито управляващи бившият член на БКП Бойко Борисов днес казва, че „правят национални катастрофи, после с цялата си наглост казват – ние сме народа”. Само че следва стриктно тяхната (всъщност неговата – на Тодор Живков) рецепта.
А мнозинството българи постепенно се примириха и приеха, че властта си знае работата и няма какво да ѝ се бъркаме. Но и загубиха уважение към закона и всеки гледна да го надхитри.
И ако 30 години след като тръгнахме към демокрация, мнозинството българи мислят така, значи че сме сбъркали всички. И трябва да се замислим какво да направим, за да се свърнем от пътя към авторитаризъм и се върнем на пътя към плуралистичната демокрация.
[1] Наименованията и съкращенията на различни държавни институции сами по себе си са любопитно свидетелство за характера на съвременната политика – например УБИТ или КРДОПБГДСРСБНА (Комисия за разкриване на документи и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия).
Няма коментари:
Публикуване на коментар