Зима

Зима
Пролет

22 март 2020 г.

Силвен Тесон: Глобализацията се оказа дама с камелии - заразена

"Изведнъж осъзнаваме забравени очевидности. Да си останем у дома не означава да намразиш съседа си. Да четеш не означава да скучаеш."

Писателят се върна във Франция точно преди затварянето на границите, за да бъде близо до семейството си. 

Какво ще направим с това изпитание? В интервю за “Фигаро” Силвен Тесон анализира крехкостта на нашите взаимосвързани общества, дълбоко разклатени от един много малък вирус.

- Това, което наричате “устройство” в книгата си “По черните пътища” (Sur les chemins noirs), угасна като в роман на Баржавел. Какво мислите за този момент?

- Кибер-меркантилната ултра-глобализация ще бъде разглеждана от бъдещите историци като мимолетен епизод. Нека обобщим. Берлинската стена падна. Започна царуването на глобалния материализъм. Историята приключи, обяви един мислител. Търговията е велика, всеки политически лидер ще бъде неин пророк, земното кълбо - неин пазар. Човечеството се свързва. Осем милиарда човешки същества получават един и същ сигнал. Молдовецът и беришонецът могат да желаят и да придобият едно и също нещо. Дигиталното довършва уеднаквяването. Земята, стар витраж, сега получава ново име: “планетата”. Тя се слива, става една компания, място на съединение на системните потоци. Политиката става мениджмънт, а мениджмънтът ръководи движението, ако използваме езика на епохата.

Нова догма се установява: всичко трябва да се движи, да се смесва непрестанно, без препятствия, следователно без граници. Бог е движение. Движението е добро. Застояването е лошо. Вече нищо не трябва да претендира, че е отнякъде, тъй като всичко може да бъде отвсякъде. Този, който се противопостави интелектуално на религията на потока, е лош. Стената става форма на злото. В корпоративния свят тя изчезва (царува прозрачността). Гледа се с лошо око на нея в природата (царува алхимично видоизменение на половете). Масите, пред които са премахнати преградите, тръгват изведнъж. Барел петрол струва колкото четири пакета цигари. Постоянното движение на човешкия род е ту фарс: глобалният туризъм (и аз се включвам в армията на смешниците). Ту трагедия (движението на бежанците). Извършва се промяна в мисловния порядък: ако не смятате това, което се движи, за завършек на човешката съдба, значи сте селянин.

А после изведнъж песъчинка в колелото. Тази песъчинка се нарича вирус. Той не е много мощен, но тъй като вратите са отворени, той циркулира, черпейки силата си от течението. Опасността от разпространението му е по-голяма от неговата вредност. В някой отдалечен район не биха говорили за него. В Европа това е социално-политически катаклизъм. Подобно на туриста, контейнера, информацията, глобиш или идеите, той се разпространява. Той е като туит: токсичен и бърз. Глобализация трябваше да бъде щастлива. Тя е дама с камелии: заразена.

Човечеството реагира много бързо. Всички назад! Трябва да се затворим! Нов лозунг брутално сложи край на глобалния цикъл. Изумителна заповед, тъй като самото ѝ произнасяне олицетворява това, с което епохата се бореше досега. От “Без граници” до “Останете си у дома”. Вероятно “абсолютната глобализация” не е била добър вариант. Голямото събитие на тази карантинна криза ще бъде начинът, по който хората ще преосмислят избраната опция, когато “панголингейт” се успокои.

- Как ще охарактеризирате нашата тревога? Какви исторически, религиозни представи заимства тя?

- Можем да кажем, че няма нищо ниво. Чуми и холери погубват хората отдавна. Историята, това противоречие на идеята за прогреса, е само вечното завръщане на бедствия и възраждания. Но ние променихме мащаба. Когато една система променя мащаба, променя същността. Подобни драми са се случвали преди ХХ век. Те не са имали силата за такава промяна. Мащабът на едно нещо е по-голям проблем от самото нещо. Испанският грип е убил 3 процента от световното население, но през 1920 г. механизмът на разпространение не бе превърнат в инструмент на глобална организация. Не е ли принципът на разпространение това, което позволява световната търговия, финансовия капитализъм, трескавата търговия, езиковото и културно уеднаквяване. Защо и вирусът да не следва същия ход?

Нещо витаеше във въздуха преди вирусната криза. Да го наречем “тезата за сриването”. Тя бе формулирана от Рене Дюмон, а напоследък и от Джаред Даймънд. Твърде бързо срещна голям успех. Това е практическа мисловна рамка, която не изисква усилие и успокоява човешкия вкус към крехкото. Има наслада в апокалиптичното заклинание: “Всичко ще рухне!”. Поддръжникът на тезата за сриването вещае ада на Бош и се запасява с макарони. Днес мнозина потриват ръце: “Нали ви казахме!”. Никой не видя обаче, че ударът ще дойде от малка животинка, която прилича на ризница, облечена от Пако Рабан.

- Вие сте човек на движението, на големите пространства. Но същевременно сте живели в колиба няколко месеца. Какви са съветите ви за затворения живот у дома?

- Осъзнаваме ли какъв късмет имаме? В продължение на петнадесет дни държавата осигурява принудителното ни уединение. Преди година част от страната искаше да унищожи държавата. Внезапно осъзнаване: по-приятно е да понасяш криза във Франция, отколкото в Източна Курландия. Държавата се оказва провидение, което не изисква благоговение. Можете да я оплювате, тя пак ще ви сe притече на помощ. Това е християнското наследство на светската република.

Или ще успеем да превърнем това преминаване във времето в Прустово преживяване (спомен, бонбон с бергамот, упражнение по чувствителност), или ще бъде истински срив: срив на самия себе си. Хайнрих фон Клайст дава ключ в новелата “Михаел Колхаас”: “От дълбините на болката си, когато виждаше света в такова чудовищно разстройство, възникна тайното удовлетворение от усещането, че сега редът царува в сърцето му”. На всеки се предлага възможност (платена) да внесе малко ред в сърцето си.

Веднага се разкрива едно неравенство. Някои имат вътрешен живот, други нямат. Изпитвам състрадание към онези, които ще прекарат тези дни далеч от градината. Но и към онези, които не обичат да четат и не подозират “ни най-малко, че Рембранд, Бетовен, Данте или Наполеон някога са съществували”, както пише Цвайг в началото на “Шахматна новела”. Можем да сме признателни на президента Макрон, че в речта си в понеделник, 16 март, отправи най-чърчиловския лозунг: “Четете”. Все пак е по-красиво от “Обогатете се” на Гизо.

Жюлиен Краг дава едно терапевтично указание в “Четейки пишейки” (En lisant en écrivant): “Книгата отваря далечина в живота, която образът омагьосва и обездвижва”. Искате да изследвате пределите си? Отворете книгите. Пред екрана ще бъдете двойно затворени! Времето е субстанция. То се моделира. Бяхме го изгубили, сега го преоткриваме. Това е благодат. Екологичната революцията започва с екология на времето.

Ние, хората от ХХI век, тръгваме много онеправдани към предизвикателството, което ни е отредено. Защото новият дигитално-консуматорски ред ни е приучил да се страхуваме от празнотата. Дигиталната революция е хидравлично явление. Интернет, помпа за екскременти, изпълва свободното пространство с висок дебит. Каналът е жаден. Трябва да тече! Изведнъж затварянето вкъщи налага преживяване на празнота. Не трябва да правим това, което интегралната връзка горещо препоръчва: да напълним всичко с каквото и да било. Хората, които биха могли да ни просветлят в тези времена на самовглъбяване, са монасите картезианци. Те са вещи в диалектиката на всичко и нищо. Те биха започнали да правят това, което аз не правя. Да мълчат.

- Може ли поезията да бъде в помощ в тази самота?

- Помощ? Още по-добре! Противоотрова. Тя предпазва от първото нападение на вируса: нахлуването в мисълта (“тревожност” на езика на психолога). Ние, хората от ХХI век, бяхме излезли от историята, т.е. от вливането на нашите малки индивидуалности в колективната машинария. Изведнъж нещо ни тласка към нея. “Седалището на душата е мястото, където вътрешният свят докосва външния свят”, пише Новалис. Вирусът е цвете на злото, което расте при контакта на вътрешния и външния свят. Ако пощади целостта на нашия организъм, той ще разкрие здравината на нашата душа.

- Могат ли тези часове да бъдат повод за вътрешно, а може би и колективно помирение?

- Какво ще направим с това изпитание? Тъй като съм наивен, си казвам, че пътниците на кибер-меркантилния влак ще се отдадат на aggiornamento*. Цивилизациите са изградени върху няколко принципа: отделяне, усамотение, разграничаване, обособяване, вкореняване. Затваряне вкъщи, как. Няколко десетилетия пометоха това в името на една идеология: егалитарния глобализъм, подготвящ голямата разпродажба. Масовото разпространение на вируса не е случайно. То е следствие. Изведнъж осъзнаваме забравени очевидности. Нека ги изброим. Да си останем у дома не означава да намразиш съседа си. Стените са защитни мембрани, а не само враждебни брони. В тях са пробити врати, можем да изберем да ги отворим или да ги затворим. Да четеш не означава да скучаеш.

Другото откритие: политическото действие не е мъртво. Мислехме, че икономиката сама управлява човешкия парк. Министерствата на външните работи се бяха превърнали в търговска камари, ако използвам израза на Режис Дебре. Изведнъж се реактивира държавното решение. Божествена изненада! Докато си мислехме, че глобализацията е “неизбежна”, ние осъзнаваме, че неизбежното не е необратимо и че носталгията може да предложи нови посоки! Изведнъж президентът обявява затваряне на границите на Шенген и затваря вкъщи населението. Следователно е възможно да решиш да решаваш. Пред предполагаемата неизбежност на нещата, вирусът на фатализма има своя дезинфекциращ гел: волята. “Напред!” най-сетне е чудесен лозунг.

* aggiornamento (ит.) - приспособяване на църковната традиция и догма (в католицизма) към съвременната реалност (бел. пр.).




Венсан Тремоле дьо Вилие, “Фигаро”. Заглавието е на “Гласове”. Оригиналното заглавие е: Sylvain Tesson: «Que ferons-nous de cette épreuve?»

Превод от френски: Галя Дачкова, Glasove.com

Няма коментари:

Публикуване на коментар