Поговорката всички я знаем - "Хванал Господ за шлифера".
Истинското ѝ значение обаче все още убягва на 90% от хората, които я използват. Те си мислят, че казват по адрес на еди кой си едно - въздухар, хвалипръцко и т. н., а всъщност му казват нещо съвсем друго - самозабравил, прекалено се е възгордял, мисли се за много важен, привилегирован, специален, горд, високомерен, претенциозен, позьор...
Незнайно защо, но от известно време отношението към медиите в България рязко се промени. И преди сме имали проблеми в общуването с представители на трите власти, но като днешната... студена война, да речем, никога не е било.
По принцип нещата са елементарни. Един журналист попада на факт, който провокира любопитството му. Тръгва той да проверява кое как се е случило назад във времето, после съпоставя наученото с действащата нормативна уредба и, ако получи отговор - няма значение дали положителен или отрицателен - сяда и произвежда една вестникарска страница. Или 10-20 минутен радио- или телевизионен материал. Ако разминаванията продължат, продължава и той - до установяване на истината.
Според професионалните правила и норми, в хода на своята работа, въпросният журналист трябва да се срещне и с обекта на своето проучване. Или по-скоро - препоръчително е да се изправи очи в очи с него, защото никак не са рядко и случаите, когато "едни хора" използват медиите за разчистване на лични, партийни или корпоративни сметки. И подвеждат журналистите я с откровени лъжи, я с професионално съчинени манипулации.
Ако човекът (или институцията) удовлетворят "медийното любопитство", интерпретирането на информацията си зависи единствено от журналиста и хората над него в йерархията - редактор, главен редактор, собственик на медията. Ясно е и какво трябва да се случи, ако публикацията е манипулативна - или право на отговор и извинение за омаскаряването, или съдебно дело, което журналистът и медията губят.
Какво обаче се случва, когато човекът (или институцията) категорично откаже да се срещне с журналиста? Вариантите са три. Или журналистът продължава "гонитбата" до осъществяване на заветната среща с "другата страна", или публикува наученото без да е стигнал докрай, или просто зарязва случая и подхваща нова тема.
По принцип скандалът, който бушува от няколко дни и на който днес отделяме две вестникарски страници, тлее от една година. Валя Ахчиева е открила "тъмно петно" в биографията на председателя на Софийския градски съд Алексей Трифонов и тръгва да го избелва. Защо е важно това - едва ли е нужно да обясняваме, но все пак ще кажем едно-две изречения: ако човек излъже в името на кариерата си, какво право има да решава съдбите на другите? Примерно - да решава кой да ходи в затвора и кой да си харчи спокойно откраднатото?
В частност - случаят с българското гражданство на Алексей Трифонов е елементарен. Ако той няма какво да крие, защо не се е видял с Валя Ахчиева още през май или септември миналата година? Или пък не ѝ е обяснил писмено всичко - с цената на половин свободен час и три-четири машинописни листа?
Вместо това - замитане на боклука под килима. И то не от кого да е, а от съдийската колегия на Висшия съдебен съвет, от която се очаква да бъде нещо като арбитър в подобни ситуации.
Последният сблъсък между Валя Ахчиева и Алексей Трифонов е от преди десетина дни - на 4 март. Решена на всяка цена, че трябва да даде думата и на "другата страна", журналистката посреща съдията на излизане от дома му рано сутринта. Разговорът е кратък и... невротичен, да речем: Той върви целеустремено към кофите за боклук, а Тя подтичва след него с микрофон в ръка и се опитва да изтръгне поне две смислени изречения.
Още същият ден, съдия Трифонов изпраща в съдийската колегия на ВСС остър сигнал, в който опитът на Валя Ахчиева да поговори с него е описан като агресия, нарушаване на личното пространство, уронване на достойнството, издевателство над невръстния син на магистрата и куп още "неща", които - ако не бяхме възпитани - щяхме да обобщим с едно изречение: откровени глупости, плод на гузна съвест.
Седмица по-късно на 10 март, въпросната съдийска колегия сбъдна очакванията на Алексей Трифонов и разпространи важно съобщение.
От съдържателна гледна точка, въпросното съобщение прилича повече на дипломатическа нота, в която с много думи се казва едно единствено нещо: налягайте си парцалите, че да не ви се случи случка!
И, за да бъде пълна подигравката с правото на гражданите да знаят какви хора се разпореждат с живота им, в ръцете на какви хора са съдбините им, въпросната декларация за институционална подкрепа завършва с трогателен (уж) зов: "Апелираме медиите и журналистите да проявяват дължимото уважение към честта, достойнството и правото на личен живот на магистратите."
Шок и ужас или смях и кикот - всеки може сам да реши как да реагира! Защото нашата реакция е еднозначна: ако някой иска журналистите да проявяват дължимото уважение към честта, достойнството и правото му на личен живот, нека се изправи пред огледалото и да си зададе няколко въпроса: "А ти, майна, какво направи, че журналистите да те уважават? Дали изпълни служебните си задължения, подавайки (и приемайки) документите за участие в конкурса за избор на председател на СГС? Или си затвори очите с идеята, че номерът ще мине, защото гарван гарвану око не вади?"
И понеже нито съдия Алексей Трифонов, нито членовете на Съдийската колегия имат кураж да направят подобно нещо, ще им припомним още две-три очевадни истини.
Колкото и да смятат себе си за свещени крави, слугите на Темида са най-обикновени труженици на държавна заплата. И като такива са длъжни да спазват не само собствените си "магически книги", познати като НК, НПК, ГПК, АПК, ДОПК, ЗСВ и т.н., а и куп други писани закони и неписани морално-етични правила. Включително българската конституция, законодателството на Европейския съюз и Хартата на ООН за правата на човека и основните свободи.
Фактът, че преди да "сгащи" съдия Алексей Трифонов пред входа му, Валя Ахчиева е направила поне 20 официални опита да се добере до истината за акта му на раждане и е минала през всички възможни институции - включително Върховната административна прокуратура, Върховния административен съд и самия Висш съдебен съвет - и за целта е разстреляла една календарна година, нищо ли не означава за т. нар. кадровици на Темида? И, ако нищо не означава, защо не препоръчат на медиите какво да правят журналистите, когато искат да говорят по работа със съдия или прокурор, а той бяга и се крие?
И докога единствено медиите трябва да се съобразяват с правата и достойнството на магистратите, макар журналистическите "щения" често да са свързани с безобразия по служба или откровени престъпления?
Знаем си библейската мъдрост "Дай, за да получиш!" Ама дали помним поговорката "Гузен негонен бяга?" Или едновременно с обличането на магистратските тоги, слугите на Темида хващат и Господ за шлифера?
Няма коментари:
Публикуване на коментар