Като преподавател по лидерство и управление един от любимите ми цитати в тази област е на Уинстън Чърчил, който казва „Колкото и красива да е стратегията, от време на време трябва да поглеждаш и към резултатите".
Да си представим България като едно акционерно дружество, в което от време на време акционерите (гласоподавателите) избират управителен съвет (парламент), а той - екип от мениджъри (Министерски съвет) начело с генерален директор (министър-председател). В нашия случай генералният директор Бойко Борисов е избиран от акционерите от 2009 г. насам с едно кратко прекъсване. На практика около 10 от последните 11 години акционерното ни дружество се управлява от един и същ генерален директор. Което е много дълъг период от време - първокласниците от 2009-а (и новоизпечени акционери) всъщност никога не са виждали друг директор!
Акционерното дружество е доста стабилно финансово. Освен с парите на акционерите, то разполага и с един щедър спонсор в лицето на Европейския съюз, който всяка година дава къде милиард, къде два и повече евро! И след като има двата основни ресурса в изобилие - 10 години време и 15 милиарда пари (само от ЕС), би следвало, с малко амбиция и управленски талант, дружеството да дава солидни дивиденти!
Като акционери във фирмата би трябвало сами да се запитаме какви дивиденти ни е донесъл този мениджмънт? Но за да не бъда обвинен от останалите акционери в емоционални (и политически) пристрастия, нека използваме за метрики признати световни рейтинги и неоспорими цифри и източници. Иначе казано, да последваме съвета на Чърчил и „да погледнем към резултатите”.
През 2009 г. много ни тревожеше корупцията в дружеството – кой собственик обича да го крадат собствените му мениджъри! Но ако тогава то беше на 71-во място в индекса за корупция на Трансперънси Интернешънъл, то през 2020 г. е вече на 106-то място в света и на последно в ЕС – тоест, е много по-зле.
Второ (ако не и първо), основната надежда на акционерите беше да повишат доходите си. Не стана! Десет години по-късно България остава страната с най-ниско платен труд - т.е. нулев резултат.
Дали пък свободата на медиите не се подобри така, че да знаем по-добре какво точно правят мениджърите ни? Не! От 68-мо място през 2009-а дружеството ни е паднало до 111-то място според рейтинга на „Репортери без граници”. С други думи, драматично по-надолу.
Може би все пак мениджърският екип се е посветил на здравето на акционерите? Не! Много от тях напускат дружеството – от 7,46 милиона държатели на акции са останали под 7 милиона. Така да се каже, впечатлени от „талантливия” мениджмънт, половин милион гласуваха с краката си. Но и останалите в дружеството са сериозно застрашени - по данни на Световната здравна организация България е страната с най-високата смъртност в света, т.е. по-надолу няма!
Добре, може би стратегията на дружеството е да замени сегашните акционери с чуждестранни? Не! Ако преките чуждестранни инвестиции през 2009 г. бяха 7,5% от БВП, сега те са стигнали до невзрачните 1,9 процента. Сериозна разлика, нали?
Да обърнем поглед към грижите на мениджмънта за образованието на младите акционери. През 2019-а дружеството зае последното място в Европейския съюз по функционална грамотност сред учениците според резултатите от PISA. Корпоративният университет също като че ли куца. След 10 години грижи за висшето образование в дружеството най-добрият у нас - Софийският университет, е на 1001 място в световната класация (195 държави има в света с Ванауту, Лесото и т.н., по 5 университета да имаше всяка, пак щяхме да сме на 975 място).
А всъщност колко лесно е да се прави бизнес с и в дружеството? Ако през 2009 г. според Световната банка България беше на 47 място по показателя „лекота на правене на бизнес", то през 2020-а сме 14 места по-надолу - 61-ви.
Тогава с какви резултати, питам като миноритарен акционер, може да се похвали мениджмънтът?! С какво може да отчете тези 10 години и 30 милиарда лева (само средствата, налети от ЕС)? Според мен отговорът е очевиден: с нищо освен с наднормено лично тегло!
В Япония биха си разпорили коремите пред офиса в знак на извинение и покаяние. В Америка или Западна Европа такива мениджъри щяха да бъдат незабавно уволнени от акционерите поради въпиеща, да не кажа престъпна, некомпетентност и отсъствие на каквито и да било показатели на успех. Но не и в нашето акционерно дружество!
Аз едно не разбирам: къде гледат акционерите? И какво мислят… или по-скоро мислят ли въобще?
Петър Зашев, Асоцииран професор в Hanken&SSE Executive Education, Финландия, Banker.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар