Преди 75 години на 20 ноември 1945 г. започва първият и най-значителен съдебен процес срещу основните извършители на престъпления при подготовката и в хода Втората световна война.
Той е организиран в Нюрнберг, така този град става символ на поредния опит да се наложат правила, които дори и при водене на война да запазват човешкото достойнство. Предишните опити са Женевските конвенции и неуспешното съдене на военнопрестъпниците след Първата световна война.
Военните действия през Втората световна война са придружени с такива ужасяващи престъпления, че много скоро след края ѝ (на 9 май в Европа и на 2 септември в Азия) е задействан механизъм за търсене на отговорност от организаторите и извършителите им. Всичко започва с политическото осъждане на фашизма и националсоциализма от Антихитлеристката коалиция още в годините на войната. Но след войната се разкриват още огромен брой факти за начините, по който в окупираните от Третия райх и неговите съюзници територии са унищожени милиони човешки същества, почти напълно са разрушени цели градове, а по фронтовете са извършвани военни престъпления. За всичко това пред съда са изправени извършителите от Тристранния пакт.
На какво днес, 75 години след началото на процеса в Нюрнберг, трябва да обърнем специално внимание?
Ще започна с нещо, което често се пренебрегва, особено в съвременна България. А именно, че става дума не за един процес срещу шепата основни виновници за войната, а за мащабна световна кампания за изправяне пред съд на всички военнопрестъпници. Нюрнбергският трибунал, започнал на 20 ноември 1945 и приключил на 1 октомври 1946 г., съди 24 германци, но той е само върхът на айсберга на съдебното преследване срещу извършителите на престъпления според т.нар. Нюрнбергска харта.
Той е последван от многобройни наказателни процеси, най-известните от които са: тези срещу лекарите, срещу съдиите, срещу фелдмаршали, срещу ИГ Фарбен индустри, срещу Круп, процесите срещу организаторите на лагерите на смъртта в Аушвиц (два процеса – в Освиенцим и във Франкфурт), за Белзен (два процеса), за Хелмно (два процеса), за Дахау, за Майданек (няколко процеса), за Маутхаузан, за Собибор (в Хаген и Собибор), за Треблинка (в Дюселдорф), за Равенсбрук (в Хамбург), за Бухенвалд, за Флосенбург, за Заксенхаузен, за Миттелбау-Дора, процесите в Саарбрюкен, Нацвайлер, Лудвигсбург, както и десетки процеси срещу германски и местни военнопрестъпници в Германия и повечето европейски страни, които продължават до 1969 г., а по отделни случаи и до наши дни. Част от Нюрнбергските процеси е и Токийският трибунал (29 април 1946 – 23 декември 1948 г.) срещу основните японски извършители на престъпления, както и още десетки из Азия.
Вторият аспект, на който искам да се спра, са съмненията в юридическата чистота на извънредното законодателство след Втората световна война. Те са изразени още при изработването на правилата за Нюрнбергските процеси. Принципите, върху които е учреден Международният военен съд, са ретроспективни – те са създадени, за да бъдат съдени престъпления със задна дата, тъй като изброените в тях ужасяващи деяния не са били определяни като престъпления в Третия райх, включително и изпълняването на заповеди за масови убийства и изтезания. Тогава, веднага след края на войната, този правен прецедент е оправдан, тъй като изглежда напълно неприемливо да се оставят ненаказани явни престъпления само защото на никого преди това не му е хрумнало, че могат да бъдат извършени и затова не са формулирани в съдебното законодателство. Отминалото време, затварянето на дълбоките рани и смяната на поколенията постепенно промениха днешната гледна точка по този проблем.
Започна да се говори дали Нюрнбергското законодателство не създава прецедент победителите да съдят победените. Тези опасения се повдигат и в светлината на многобройните локални войни след Втората световна война, които ООН не успява да предотврати, но за някои създаде специални наказателни съдилища, а за други не.
Друг неудобен въпрос е дали по време на Втората световна война само политиците и военните от страните в Тристранния пакт са извършвали военни престъпления и престъпления срещу човечеството, затова само те са съдени. Едва ли може да се отрече, че бомбардировките над градове, в които няма военни обекти, както и атомните бомби, хвърлени над Хирошима и Нагасаки, са военни престъпления. Но те и много други случаи на насилие, извършени от армиите на Антихитлеристката коалиция, не са съдени. Подобно загърбване на военни престъпления, извършени от велики държави, виждаме и при конфликтите от Студената война (Корейската, Виетнамската война, военните действия в Афганистан, националноосвободителните войни, при военните преврати, при външната намеса във вътрешни конфликти и т.н.). Тази едностранчивост продължава да е проблем, защото потвърждава стария принцип от времето на великите сили, че правилата са различни за големите и за малките държави. За тази тенденция може и трябва да се замислим и по повод на годишнината от Нюрнбергските процеси.
Срещаме и политическа злоупотреба с идеята за осъждане на виновниците за военни или други престъпления след Студената война, най-яркият пример за което е опитът да се сложи знак за равенство между националсоциализма и фашизма, предизвикали Втората световна война и опитали се да я спечелят чрез унищожаване на цели народи, от една страна, и комунизма или социализма, който макар и с насилие, но се опитва да изгради социално справедливо общество, от друга. На тази основа се появиха и предложения за повтаряне на Нюрнбергския трибунал, но вече за осъждане на комунизма/социализма. Достатъчно е обаче да се сравняват престъпленията от Втората световна война с последиците от държавния социализъм от съветски тип, за да се види огромната разлика. В първия случай става дума за световна война, коствала на човечеството над 50 милиона живота, докато във втория за Студена война, началото на която съвсем не е поставено от Съветския съюз, а е резултат от действия на всички водещи сили от Антихитлеристката коалиция.
На днешния ден трябва да си припомним, какво конкретно представляват Нюрнбергските процеси.
На първо място, те отварят нова страница в опитите да се осъдят световните престъпления, като се опитват да опровергаят вярата, че законът лови убийците на отделни хора, но не и на милиони.
Идеята да се потърси отговорност от виновниците за войната е предложена през 1942 г. в разгара на войната. Тогава изходът от войната все още не е ясен, но политици и юристи от Антихитлеристката коалиция са убедени, че за да се сложи край на повтарящите се все по-унищожителни войни, техните вдъхновители трябва да бъдат осъдени. Те трябва да знаят, че от наказание няма да избегнат не само тези, които си позволяват ужасни зверства, но и онези, които са планирали и издали заповед за тях. Идеята е облечена в думи, когато на 30 октомври 1943 г. Московската конференция на Антихитлристката коалиция приема Декларация за отговорността на националсоциалистите за извършените престъпления, а окончателното решение за създаване на Международен наказателен съд е взето на Лондонската конференция на СССР, САЩ, Великобритания и Франция, която на 8 август 1945 г. одобрява устава на Международния военен трибунал. Според правилата военнопрестъпниците трябва да бъдат съдени там, където са извършили престъпленията си.
Новото наказателно законодателство формулира обвинения в три направления, две от които са нови за световната съдебна практика: традиционното обвинение е за военни престъпления, посочени и в Женевските конвенции, а новите са за престъпления срещу мира и срещу човечеството.
За Нюрнбергския съд престъпленията срещу мира са формулирани по следния начин: планиране, подготовка, предизвикване и провеждане на агресивна война с цел установяване на световно господство, извършване на убийства, измъчване на военнопленници и мирни граждани от окупираните страни, насилствен труд на хора в окупираните територии и принудителното им извозване в Германия, убийства на заложници, разграбване на обществена и частна собственост, разрушаване на градове и селища, унищожения, непредизвикани от военна необходимост.
За пръв път като престъпления срещу човечеството са обявени: изтребването, поробването, изселването на хора, извършването на други жестокости срещу гражданско население по политически, расови или религиозни мотиви. Пред трибунала е поставен и въпросът дали да бъде обявен за престъпен целият националсоциалистически режим и неговите основни институции.
Подготовката за съдене на основните виновници за престъпленията във Втората световна война изисква съчетаване на традициите и принципите на юридическите системи на водещите държави в Антихитлеристката коалиция – Съветския съюз, Съединените щати, Великобритания и Франция, създаване на международни екипи от съдии, прокурори, защитници, уточняване на процедурите за търсене на отговорност за несрещани по-рано престъпления, без то да придобие характер на възмездие.
Водещите съдии са: съветският Йон Никитченко (със заместник Александър Волчков), американският Френсис Бидъл (зам. Джон Паркър), британският Джефри Лорънс (зам. Норман Бъркет) и френският Анри Дондею дьо Вабр (зам. Робер Фалко); прокурорите: съветският ген. лейтенант Роман Руденко, американският главен прокурор Робърт Джаксън, британският Хартли Шоукрос и френският Франсоа дьо Ментон.
Основният Нюрнбергски международен военен трибунал започва работата си на 20 ноември 1945 г. във внушителната неразрушена от бомбардировките сграда на Нюрнбергския съд. Неслучайно за този процес е избран градът, в който са се провеждали и конгресите на националсоциалистическата партия, а не Берлин, където съдът трудно може да се проведе и заради огромните разрушения при превземането на столицата на Третия райх. Адолф Хитлер и Йосиф Гьобелс вече са се самоубили, но на подсъдимата скамейка са други 24 висши представители на германския националсоциализъм, двама от които задочно.
Обвинени са: личният секретар на Хитлер Мартин Борман (задочно), командващият военноморския флот и последен президент на Третия райх Карл Дьониц, генерал-губернаторът на окупирана Полша Ханс Франк, министърът на вътрешните работи Вилхелм Фрик, заместникът на Гьобелс в Министерството на пропагандата Ханс Фриче, министърът на икономиката Валтер Функ, райхсмаршалът и командващ военновъздушните сили Херман Гьоринг, заместникът на Хитлер Рудолф Хес (попаднал в британски плен още през 1941 г.), главнокомандващият вермахта Вилхелм Кайтел, неговият заместник Алфред Йодл, шефът на нацисткото разузнаване и създател на концлагерите Ернст Калтенбрунер, индустриалецът Густав Круп фон Болен (обявен за умствено и физически неспособен да бъде съден), председателят на Германския трудов фронт Роберт Лай (самоубил се преди процеса), бившият външен министър Константин фон Нойрат, бившият вицеканцлер Франц фон Папен, адмирал Ерих Редер, външният министър Йоахим фон Рибентроп, главният идеолог на националсоциализма Алфред Розенберг, далият идеята да се използват военнопленници и мирно население като работна ръка, Франц Сюкел, президентът на Райхсбанк Ялмар Шахт, фюрерът на нацистката младеж Балдур фон Ширах, губернаторът на окупирана Холандия Артур Зайс-Инкварт, личният архитект на Хитлер Алфред Шпеер, вдъхновителят на антисемитските преследвания Юлиус Щрайхер.
След продължили почти година заседания на 1 октомври 1946 г. са обявени присъдите. Смъртни присъди получават 12 от обвиняемите, водещи фигури в системата на националсоциализма. Това са: Мартин Борман (задочно), Ханс Франк, Вилхелм Фрик, Херман Гьоринг, Алфред Йодл, Ернст Калтенбрунер, Вилхелм Кайтел, Йоахим фон Рибентроп, Алфред Розенберг, Франц Сюкел, Артур Зайс-Инкварт, Юлиус Щрайхер.
На доживотен затвор са осъдени Рудолф Хес (той се самоубива през 1987 г. на 93-годишна възраст), Валтер Функ и Ерих Редер, на 20 г. затвор Балдур фон Ширах и Алфред Шпеер, на 15 г. Константин фон Нойрат и на 10 г. Карл Дьониц. Издадени са и оправдателни присъди за Франц фон Папен, Ялмар Шахт и Ханс Фриче.
Вината на осъдените е за престъпната агресия срещу Австрия, Чехословакия, Полша, Дания, Норвегия, Белгия, Югославия, Гърция, Съветския съюз, за извършване на военни престъпления и за престъпления срещу човечеството.
За обосноваността на обвиненията са думите на германския юрист, емигрирал през войната в САЩ, Роберт Кемпнер, който участва в процеса като един от главните съветници на американския екип в Международния трибунал. Той си припомня: „Когато през 1942 г. започнах да работя по този въпрос, моите американски колеги ме попитаха: вярно ли е това, което чуваме, можем ли да го докажем? Отговорих, че можем да докажем всичко на 100%. По-късно в Нюрнберг видях, че нещата не бяха на 100, а на 500% чиста истина“.
Нюрнбергският трибунал прави и нещо ново, като осъжда не само виновните лица, а цялата система на Третия райх довела до престъпления както в страната и извън нея. Въпросът за престъпността на водещите институции в нацистката държава получава потвърждение и осъдителни присъди са издадени за водещите нацистки организации и техните ръководства: Германската националсоциалистическа работническа партия (ГНСРП), Защитните отряди (Schutzstaffel, СС), Тайната разузнавателна служба (Sicherheitsdienst, СД), Тайната държавна полиция (Geheime Staatspolizei, гестапо). Не са признати за виновни Щурмовите отряди (Sturmabteilung СА), нацисткото правителство, Върховното командване на Вермахта, Генералният щаб, а за тях се оповестява, че членовете им могат да бъдат привлечени към индивидуална отговорност, само съветските представители изразяват несъгласие с оправдаването на тези организации.
Смъртните присъди са изпълнени на 16 октомври 1946 г., но не и на Гьоринг, който се самоубива преди това. Два месеца след изпълнението на присъдите принципите, залегнали в Международния военен съд, са потвърдени в резолюции на ОС на ООН на 11 декември 1946 г., а впоследствие и на 27 ноември 1947 г. Така идеята за осъждане на престъпленията от Втората световна война става предупреждение за бъдещето. В тази посока върви и идеята за неприлагане на давността при военни престъпления и престъпления към човечеството.
Фактите от Нюрнбергския трибунал са още много: проведени са 403 открити съдебни заседания в продължение на 218 дни, свидетелите на обвинението са 80 души (между тях е и фелдмаршал Паулус), 33 души свидетелстват за защитата, 19 от които са сред обвиняемите, използвани са още 140 писмени свидетелства, нито един от обвинените не се признава за виновен, обвинението използва 5330 нацистки и други документи, както и още 200 000 обяснения, а протоколът от работата на трибунала е с обем от 25 000 страници.
***
Такава е историята на Нюрнбергските трибунали отпреди 75 години. За европейците, преживели войната, но непреодолели ужаса от масовото унищожение на хора, трибуналите изиграват ролята на необходимо и неизбежно възмездие. Тяхното основно желание тогава е ужасът от най-голямата в историята на човечеството война да не се повтори. А най-популярният лозунг е:
Никога вече!
За съжаление, и след този най-голям въоръжен световен конфликт войните не спират, като често отново са съпроводени с военни престъпления. Затова опитът от Нюрнбергските процеси не остава епизод в историята, а продължава да се използва при изработването на документи като: Конвенцията за геноцида от 1948 г., Общата декларация за правата на човека от 1948 г., Нюрнбергските принципи от 1950 г., Конвенцията за премахване на давността на военните престъпления и престъпленията срещу човечеството от 1968 г., новата Женевската конвенция за военните закони и обичаи от 1949 г., както и допълнителните ѝ протоколи от 1977 г. Продължава създаването на нови международни наказателни трибунали при различни конфликти. А макар и след съпротива от някои големи държави, през 2002 г. е учреден и Международният наказателен съд в Хага. Той все още не може да действа срещу всички извършители на престъпления срещу човечеството, но началото е поставено.
Днешната ни надежда отново е, че предупреждението, отправено преди 75 години със създаването на Нюрнбергските наказателни съдилища, може да изиграе въздържаща роля. Историята може да бъде злопаметна и поучителна. Ако през ХХІ в. съумеем да демонстрираме и двете ѝ качества, това ще означава, че урокът от Нюрнбергските трибунали може да бъде научен.
Проф. Искра Баева, 24may.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар