От години наблюдаваме спиралата на упадъка в Европейския съюз, но тя не спира да ни се представя като спирала на прогреса.
Ако следваме най-чисто пътя на тази логика, то би трябвало да заключим, че прогресивизмът ни води към упадък.
Политиката на ЕС всекидневно потвърждава своята зависимост от САЩ и постепенно отдава целия остатък от жизнените си сили на своя привидно добронамерен съюзник отвъд Атлантическия океан. Този съюзник прокарва контрабандно в Европа лицемерието и моралния терор на политическата коректност, а същевременно източва нейния ресурс и се възползва от кризата в Украйна, за да привлече към себе си най-силните кадри от Стария континент. Много сходно отношение са имали в миналото колониите, които са източвали прогресиращите тогава европейски колонизатори – една от причините за ожесточеното политическо вменяване на чувство за вина днес.
Големият проблем с това чувство за вина е, че то не умее противостои на миграционния поток, който наводнява европейския континент. Всеки, който се противопостави, е заклеймен или като расист, или като нацист, в зависимост от държавата и степента на „историческата вина“, а в най-добрия случай е наречен евроскептик по отношение на все по-федералния Европейски съюз. По този начин брюкселската бюрокрация е развила цензурна политика, в която всеки опит за съхранение на националната културна идентичност се определя като национализъм или диктатура. Затова държави като Унгария и Полша действат като голяма спънка по пътя към пълната федерализация – те отказват да споделят общо вменяваното чувство за вина за колониалното минало, което нямат, и с това да приемат в държавите си новите миграционни потоци. А това се представя като старовремско мислене, което пречи на целия прогрес на човечеството.
Успешно осъщественият проект на ЕС за свободното придвижване през границите днес се разбива от инвазивни маси с напълно различна културна идентичност, които с поразителна лекота паразитират върху европейските социални системи и отказват какъвто и да е процес на интеграция. Всеки по-наблюдателен човек е наясно, че съчетанието на тези култури е невъзможно без желание, а митът за мирното съжителство на мултикултурното всекидневно се изражда чрез нови изнасилвания и убийства. В Германия на нова година мигранти извършиха нападения срещу линейки, пожарни и патрулни коли, а изводът беше, че трябва да се продават по-малко пиратки и фойерверки. Подобно лекуване на симптоми и изместване на фокуса от първоначалната причина на заболяването е до време. Само за миналата година в малка Холандия са дошли близо 400 000 нови мигранти. Единственият начин да има каквато и да е била форма на по-мирно съжителство е израждането на ЕС в мощна тоталитарно-федерална машина, която се ръководи в политиката си от финансовите инжекции на корпоративните гиганти. Така ЕК си измива ръцете и не може да бъде подведена под отговорност, защото корпорациите налагат цензура чрез заобикаляне на законите в Брюксел.
Ако прогресивизмът ни води с нещо напред, то това със сигурност е за сметка на бавното умъртвяване на човешкото. Затова прогресистите цензурират и постепенно налагат все по-тоталитарни мерки спрямо пазителите на човешката същност. Човекът изначално се намира в динамични отношения със света, които всеки един тоталитарен режим се опитва да направи статични, за да запази или засили настоящата си форма на управление. От историческа перспектива всеки подобен режим е обречен на провал в дългосрочен план, но понякога редица поколения остават под неговите клещи, докато самите клещи не се счупят от пренатягане. В своята концепция за края на историята Фукуяма казва, че „идеалът на либералната демокрация не подлежи на усъвършенстване в принципен план.“ Това е и ключът към разбирането на настоящото затягане на либералната система. Ако нещо „не подлежи на усъвършенстване“, то то непременно в даден момент става статично, а ако един политически идеал стане статичен, то той постепенно се изражда в тоталитарна идеология. Точно заради това либерализмът с всички свои „нео“ и „пост“ проявления, които влизат под шапката на прогресивизма, е обречен на провал в средносрочен или дългосрочен план.
Впрочем това е забелязал още в началото на 90-те години Жак Дерида, когато пише: „Една догматика търси начин да възцари своята световна хегемония при парадоксални и подозрителни условия. Днес в света съществува един доминиращ дискурс, или по-точно в процес на ставане доминиращ. (…) В ритъма на размерена стъпка той припява: (…) да живее капитализмът, да живее пазарът, да пребъде икономическият и политическият либерализъм!“
Установяването на подобен вид хегемония, било и с радостните оразмерени стъпки на прогресивизма, е невъзможно без да се наложи статична интерпретация, която по неизбежност придобива размерите на тоталитарна система. В това отношение Дерида още преди 30 години и с голяма точност е прозрял слабото място във фантазмите на Фукуяма:
„Никога, никога досега в историята, хоризонтът на това, чието оцеляване се чества (а именно всичките стари модели на капиталистическия и либералния свят), никога този хоризонт не е бил толкова мрачен, заплашителен и застрашен.“
Разбира се, Фукуяма допуска, че ще съществуват форми на теокрация или военна диктатура, но не и в либералния режим. В същото време от днешна гледна точка е все по-вероятно в краткосрочен или средносрочен план определени квартали в по-големите западноевропейски градове да се превърнат във военизирани крепости, които да пазят по-важните институции от миграционния поток. Във всички останали места ще цари хаос, който постепенно ще бъде привеждан в ред пропорционално на израждането на прогресивизма в тоталитарна държава на надзора.
Ако Русия е установила авторитарен режим, в който властва цензура и от прозорците на сградите спорадично падат неудобните, то поне руснаците са наясно със своята корупция и олигархия – картите са открито сложени на масата.
Прогресивизмът на Запада обаче използва клишета за демокрация и свобода, с които се опитва да прикрие, че все по-усилено затяга цензурата и е всячески устремен към запазване на хегемонията на мисловния дискурс – било то в научния догматизъм или в опита за приравняване на човека чрез свръхлицемерна толерантност. Оттам и това преклонение пред правата на човека, с което прогресивизмът все повече започва да прилича на организирана система на вярване. И тук стигаме до основния въпрос на текста – води ли ни вярата в прогресивизма към упадък?
Централният проблем на всяка външна система на вярване е статичното интерпретиране, при което самата вяра спира да бъде активно действащ вътрешен компонент. Това възпира свободните пътища на мисълта и прегражда пътя ни към свещено осезание на битието. Инквизицията, например, налага външна система на вярване. Горенето на вещици, чистките на Сталин и нулевият ковид в Китай също налагат външна система на вярване. Парадоксът и най-опасният елемент на западния прогресивизъм е, че той създава илюзия за динамично движение напред, докато в същото време налага външна система на вярване. Това възпира движението на будното съзнание за сметка на нихилистичното отдаване на една фантазмена многополовост, която постепенно превръща децата на своята система в свръх- до асексуални роби на неофеодален строй.
Високопоставените кардинали на либерал-прогресивизма претендират, че тяхната система на вярване ни е повела към универсалната цивилизация като към единствения възможен път на човечеството. Парадоксалните следствията от това са, че наложената отвън вяра в многополовото ни прави еднополови, наложената отвън вяра в капиталистическия консумеризъм ни прави бедни, а наложената отвън вяра в научния догматизъм възпира всички динамични пориви на будното съзнание и води до масово затъпяване. Ако това са действителните следствия от прогресивизма, то той със сигурност ни води към упадък.
Мартин Петрушев, Glasove.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар