Досега, почти 34 години след 10 ноември 1989 г., БСП – бившата комунистическа партия, оцеля. Единствена от всички комунистически партии в Източна Европа. А и в Западна. Защото къде са днес мощните някога Италианска и Френска комунистически партии?!
В момента българските социалисти стягат заседание на 50-ия си конгрес, което трябва да се проведе на 11 февруари в зала 3 на НДК. На него 950-те делегати, доста от които несменяеми през целия преход, ще понесат на плещите си миналото на партията си с надежда да я изведат към бъдещето. Отново. Но за разлика от много други главни форуми на левицата над този в най-малка степен тегне сянката на комунистическото минало, но в много голяма – на последните години, в които социалистическата партия загуби повече от две трети от гласовете си – от 955 490 на вота на 26 март 2017 г. до 232 958 на 2 октомври 2022 г.
Как се стигна дотук и чия е отговорността?
Може ли въобще да се говори за отговорност и вина?
Преходът завари Българската комунистическа партия с един милион членове и въпреки че мнозина хвърлиха червените книжки още в края на 1989 г., на първите избори, проведени в нова обществено-политическа среда – тези за Велико народно събрание на 10 и 17 юни 1990 г., БКП, вече прекръстила се на БСП, спечели 2 887 766 и победи.
БКП се преименува в БСП след общопартиен референдум, на който 86,71 % от участвалите подкрепят новото име. Днес мнозина си спомнят, че тогава основната битка при бившите комунисти бе каква партия да бъде БСП – на демократичния социализъм или социалдемократическа.
Първата линия олицетворява Александър Лилов, втората – Андрей Луканов. И двамата са партийни визионери, и двамата искат бившата БКП да се обнови и да остане значим фактор в българския политически живот, но и да бъде приета в семейството на европейската и световната левица. Затова приемницата на БКП, която някога е напуснала Втория социалистически интернационал, за да влезе в Третия – комунистическия, отново кандидатства да бъде приета в него.
В съперничеството Лилов–Луканов победи линията на Лилов, която следващият лидер на БСП Жан Виденов доразви. Тази линия бе затвърдена в програмата „Нови времена, нова България, нова БСП“, разработена от Александър Лилов, неслучайно наричан Стратега, и одобрена през 1994 г.
Виденов също имаше свое виждане за това как трябва да се развива партията, а и България. И виждаше България в Европейския съюз, но не и в НАТО. По негово време като министър-председател на България страната подаде молба за членство в Европейския съюз. Линията на Виденов, широко споделяна в БСП, бе „да“ на ЕС, „не“ на НАТО, обаче не намери международна подкрепа. А и вътрешна. Правителството, ръководено от него, падна след безпрецедентни демонстрации, заради тежката икономическа и финансова криза в страната.
Според стари комунисти – и Лукановата, и Виденовата зима, станали нарицателни като синоним на остра криза, са съзнателно предизвикани от „наши другари“, станали за една нощ капиталисти, „за да намразят хората БКП и да забравят, че при Тодор Живков живяха добре“. Дали е така, днес е много трудно да се каже, а другият политически лагер, естествено, има свой разказ за събитията: „България винаги се проваля, когато БСП управлява“ и „Когато БСП управлява има само кризи - финансова и икономическа“.
Този разказ се е превърнал в клише, което и днес от време на време някой огласява от парламентарната трибуна, защото във всеки момент идват нови гласоподаватели, които трябва да бъдат възпитавани в „правата вяра“. Защото в България на прехода съвсем не е на мода да си ляв.
Защо най-бедната страна в Европейския съюз е обитавана от хора, които предпочитат да твърдят, че са десни и да гласуват за партии, обявяващи се за десни, е тема на друг разговор. Но факт, с който председателите на БСП няма как да не се съобразяват, ако искат да запазят мястото ѝ на масата, на която се взимат решенията за страната.
В края на 90-те години митът за неизбежните провали на БСП бе току-що възникнал, модерен и се споделяше безкритично от мнозина. В такава обстановка социалистическата партия трябваше да мисли как не просто да оцелява, а да прави това, за което се създават партиите – да печелят избори и да претворяват своето виждане за света в дела.
На БСП отново ѝ провървя и тя оцеля във време, в което дори закрепили се за малко бивши комунистически партии постепенно залязваха. Пример – след като на два пъти спечели президентски избори, Социалдемокрация на Република Полша, почти изчезна.
В тези времена начело на БСП застанаха нови лидери, също визионери – първо Георги Първанов, а след като той беше избран за президент – Сергей Станишев.
Първанов измисли „Коалиция за България“ и отвори БСП към центъра. Важна стъпка по този път бе историческото помирение с ДПС – от името на партията, правоприемница на БКП, той се извини на българските турци за Възродителния процес. В „Коалиция за България“ пък социалистите влязоха в съюз с тези, главно бивши членове на БКП, които я бяха напуснали, недоволни от това, че преобразуването ѝ в социалдемократическа партия става бавно.
Благодарение на тази политика БСП спечели президентските избори през 2001 г. и то месеци, след като се бе класирала трета на парламентарен вот. Лидерът ѝ Георги Първанов стана държавен глава и повтори този успех и през 2006 г. Интересен е начинът, по който стана това – сякаш самата съдба тикаше Първанов към това да се кандидатира за президент. В този момент БСП не се радваше на мило отношение от страна на политическите наблюдатели. Напротив, предричаха ѝ скорошна смърт, изтъквайки третото й място на парламентарните избори и спадащите гласове, получавани от нея на избори.
През 1997 г., веднага след Виденовата зима социалистите спечелват 939 308 гласа, а през 2001 г., когато са трети след НДСВ и ОДС – 783 372 гласа. Днес тези числа изглеждат внушително, но тогава, когато първенецът взимаше много над милион, не беше така.
В тази обстановка Първанов, отчитайки антикомунистическите рефлекси, поддържани в обществото, търсеше кандидат за президент, равно отдалечен от основните политически цветове. И, след като не го намери, бе принуден да се кандидатира сам. Резултатът от вота показа, че това, което гласоподавателите мислят за българската левица, доста се отличава от това, което анализаторите внушават от медиите.
Постигнатата победа позволи на левицата да изправи гръб и да поиска и изпълнителната власт. Още повече че дойде и дълго чаканото международно признание. БСП стана пълноправен член на Социалистическия интернационал през 2003 г. и на Партията на европейските социалисти през следващата 2004 г.
След като на изборите през 2005 г. печели 1 129 196 гласа, БСП става управляваща партия, а нейният лидер – Сергей Станишев – министър-председател. Този успех идва след допълнително отваряне на социалистическата партия към центъра и взимане на гласове от т. нар. периферия. Бившата БКП вече е в съюз не само с тези, които са я напускали, с партията на българските турци, срещу които е бил насочен Възродителния процес, но и с партията на царя, когото комунистите някога са изгонили от страната и са разстреляли чичо му след Народния съд.
Тази политика без съмнение носи електорален успех. Но в левицата се натрупват напрежения по линията „защо все трябва да отстъпваме“. Голяма част от бесепарите, честни бивши комунисти, са принудени да „гълтат жабета“ - те преглъщат „предателите“, напускали партията и работили срещу нея, преглъщат НАТО, „монархо-фашистите“, дори плоския данък.
И затова не е случайно, че следващите лидери на БСП сменят визията, обръщайки се към този „чугунен комунист“, навярно разчитайки, че ще запазят гласовете, които приближаването към центъра е донесло на левицата. Михаил Миков, който сяда след Станишев в шефския кабинет на „Позитано“ 20, сменя името на лявата коалиция – от „Коалиция за България“, тя става „БСП лява България“. Надеждите за запазване на гласовете обаче не се оправдават.
505 527 – толкова получават червените през 2014 г.
Социалистите сменят лидера си през 2016 и успяват да възстановят електорално доверие през 2017-а.
Корнелия Нинова сменя радикално курса на БСП, затвърждавайки национално-консервативното в него. Този курс харесва на „стария бесепар“, но спечелените центристки гласове постепенно се губят. Появяват се и нови играчи на политическия терен, които също посягат към левите гласове.
И затова решението на задачата как БСП да остане значим фактор в българската политика е толкова трудно.
Но делегатите на 50-я конгрес трябва да го намерят. Със самочувствието на партия, осигурила спокойния преход на България – защото България не е нито Чехия, нито Полша, тук към членство в БКП се стремяха до края на 1989 г. Българската комунистическа партия извърши индустриализацията на страната, превърна я от бедна страна с предимно селско население в промишлена държава с ядрена енергетика и космическа програма. Това е миналото, благодарение на което България има икономика. Нима след 1989 г. е построена значима енергийна или промишлена мощност?
Но вече времената са други.
И за БСП идва време, когато трябва да пише отново програма „Нови времена, нова България, нова БСП“. Да отчете защо от близо три милиона гласа стигна до по-малко от триста хиляди. Но без гняв и без да търси виновни. Защото такива няма.
Търсенето на виновни е път за никъде - историята на българската десница го показва.
В живота всичко се мени, а най-новата история на българската левица показва, че нейните водачи са успявали да следват ритъма на времето.
Красина Кръстева, Epicenter.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар