Доналд Тръмп представи мирен план за Русия и Украйна, който може да се каже, че устройва най-много самия него. И поставя и двете воюващи страни в позицията на загубили. Едната ще трябва да се раздели с територия, другата - с финансовите си средства. А териториалните загуби и изплащането на репарации са все признак на загубена война.
Вярно, точно тези два момента са леко завоалирани, като се казва, че няма да има де юре признаване на завзетите територии от Русия, а онази част от руски активи, които ще се насочат към възстановяването на Украйна, са представени като инвестиции в американско-украински фонд. Изрично се споменава обаче, че САЩ ще вземат своя пай и от финансовите потоци, които ще получат украинците, и от тези, които ще бъдат върнати на руснаците.
Изниква въпросът защо е нужно на американците да прилагат подобен подход. Вместо да изградят дипломатическа конструкция, която да създава илюзията, че и двете страни са победили, те акцентират върху поражението им. С което изначално затрудняват реализацията на инициативата си.
Очевидно мирният план е така модифициран, че да може на първо място да подчертае величието на Тръмп. Да се покаже как и Путин, и Зеленски са преклонили глава пред волята му. Срещу „5-те минути слава“ на Доналд американската дипломация игнорира дългосрочните и средносрочни последствия от своите действия. За нея е важно този мир да се постигне и този мир да се задържи в следващите три години. После да става каквото ще. Неслучайно параграф 26 от плана предвижда контролът върху изпълнението на споразумението да се осъществява от т. нар. Съвет по мира, начело на който ще стои Доналд Тръмп. Не американският президент изобщо, а конкретно Тръмп.
На второ място си личи старанието мирът да отговаря на вкусовете на избирателите на Тръмп. Споменатите финансови ползи не са от съществено икономическо значение за страна, която ежедневно задлъжнява с 5,5 млрд долара. Важно е обаче да се покаже, че лозунгът "Америка преди всичко" (America first) не е просто лозунг, изпразнен от съдържание, а пътеводна светлина за сегашната администрация. Която се опитва по всеки един начин да пълни джобовете на американските граждани (и да изтръсква тези на европейците и руснаците).
Третата особеност е, че поставяйки и двете воюващи страни в положението на губещи, Тръмп парира обвиненията, че някоя от тях му е повлияла върху условията на мирната инициатива. Наистина про-украинските медии, анализатори и политици се опитват да прокарат внушението за „руската връзка“, но това означава да се игнорира цялостния характер на документа. А там има неща, които няма как да се харесат на Москва - въпросът за санкциите виси във въздуха, губят се голяма част от замразените финансови резерви, контролът върху изпълнението на споразумението е изцяло в американски ръце, високия таван на бъдещата украинска армия от 600 хил. души, което е огромно число и никак не е за подценяване.
Едва след като е удовлетворил себе си и републиканците, след като е потвърдил ясно своето авторство, Тръмп преминава към уреждане на отношенията между Русия, Украйна и Европа. Прави го радикално, до степен да поражда повече скепсис и опасение, отколкото надежда. Не защото му липсват добри намерения, а защото те звучат нереално и липсват множество детайли. Ето как е формулиран ключовият параграф 2: „Ще бъде постигнато пълно и окончателно споразумение за ненападение между Русия, Украйна и НАТО. Всички неясноти от последните 30 години ще бъдат разрешени“. Ако подобно нещо се случи наистина, Нобелова награда трябва не просто да бъде присъдена на Тръмп, ами след като му я връчат, повече тя не бива никога да бъде раздавана.
В някаква степен всички следващи точки в плана са просто стъпки за реализацията на тази изключително амбициозна задача. И тук големите въпроси са два: 1) дали предвидените мерки могат да бъдат приети, а впоследствие и добросъвестно приложени от засегнатите страни; 2) дали те са достатъчни, за да се постигне решаването на всички проблеми между Русия, Украйна и Европа. Засега отговорът и на двата въпроса е по-скоро не.
Вече видяхме, че първата реакция на европейците и украинците беше да се опитат да редактират по-един съществен начин плана. Като основният им акцент бе поставен върху въпроса за членството на Украйна в НАТО. Европейците обвързват нейното оставане извън пакта с липсата на консенсус вътре в съюза, докато американския мирен план предвижда изрична писмена гаранция от страна на НАТО към Русия, че това няма да се случи. Още повече, че се предвижда неутралният статут да бъде записан в конституцията на Украйна. Точно тази силна двойна гаранция Брюксел се опитва да подмени с една нищо неозначаваща формулировка, която ще загуби своя смисъл в момента, в който Тръмп и Орбан вече няма да са на власт. И в НАТО тогава ще се създаде нужният консенсус за приемането на Киев.
Европейските страни са наясно, че Путин няма как да клъвне на подобна въдица, напротив, това само ще втвърди позициите му. Изобщо, ако американската страна е формулирала някакво общо сечение между загубите на Украйна и Русия, всяко отклонение от него в полза на едната страна ще го направи много по-труден за възприемане от другата. Дори и в чисто символен план.
Европейското контрапредложение бе точно опит в тази насока. То освен, че задава по-благоприятни параметри за Украйна, изправя Путин пред дилемата или да поеме отговорността за отхвърляне на мирната инициатива, или да понесе унижението, че е отстъпил не само пред американците, но и пред европейците.
От друга страна, Русия се придържа към изчаквателно поведение, разчитайки, че започналият дебат между Европа и Америка относно мирните условия ще прерасне в скандал. Това явно е било напът да се случи, защото европейците побързаха да оттеглят контрапредложенията си. Но преговорите продължават и не е изключено целта и на европейците, и на руснаците да е само да прехвърлят отговорността за провала върху другата страна.
А главната причина за едно подобно поведение е все една и съща: продължаването на войната носи към момента по-малко рискове за Путин и Зеленски, отколкото отиването към сложен мир, за който ще се спори не кой какво е спечелил, а кой е загубил повече. Цената, която ще платят и двамата президенти, ако подпишат мирното споразумение на Тръмп, няма да бъде никак малка. Макар и тя да е разположена в противоположни плоскости.
Зеленски е изправен пред непосредствената заплаха да бъде отхвърлен от избирателите си. Той няма как да избяга от логическото следствие, че загубата на територии и ограничаването на числения състав на армията означава, че войната е загубена. Трудно ще оправдае политическите си решения от последните четири години, които се представяха като стъпки към победата, а накрая изглежда, че всичко свършва с преклонена глава пред Русия.
Сравнително същите условия Киев можеше да постигне още по време на преговорите за мир в Истанбул през април-май 2022 г., което щеше да спести живота и здравето на стотици хиляди украински мъже. Но от друга страна, колкото повече време минава, толкова повече в украинците ще изкристализира образът на един легендарен епос, описващ как самоотвержено и категорично е бил защитен суверенитета на страната и как са устояли на руската агресия. Нещо подобно на финландския разказ за Зимната война от 1939-40 г.
От друга страна Путин по-лесно може да прокара пред народа си приемането на този мир. По-лесно ще го представи и като победа. Но в средносрочен и дългосрочен план мирът ще хвърля сянка върху Путин и историческото му наследство. Ако днес санкциите са инструментът, който вреди на Русия повече от самата война, мир без незабавно сваляне на санкциите означава за Русия да се съхрани проблемът, който е по-голям от самата война. И който не е ясно как ще се разреши, доколкото в плана на Тръмп въпросът звучи както в известната фраза „татко обеща да ми купи колело, ама друг път“.
Не по-малък е проблемът в какво геостратегическо обкръжение ще се окаже Русия след завършването на конфликта. То със сигурност ще е по-неблагоприятно от това, в което тя се намираше на 21 февруари 2022 г. И никакви споразумения няма да укротят европейската русофобия и мнителност. В допълнение, Украйна със сигурност ще получи технологична подкрепа да развие собствен военен потенциал, който може да добие колосални измерения, ако бъде финансиран щедро от запада. Неслучайно украинците издигнаха лозунга да превърнат страната си в един „Голям Израел“. Само да си представим картината на разгръщането на стотици хиперзвукови бойни комплекси около Харков например.
Руското историческо съзнание има комплекса да си въобразява, че в миналото страната им е изпускала в последния момент редица възможни военни победи. Често така се интерпретира развоя на Кримската война, Руско-японската война, Първата световна война, смята се, че много по-решителни резултати е трябвало да се търсят по време на Зимната война срещу Финландия и при интервенцията срещу Румъния през 1940 г. Двете последни страни е трябвало да бъдат напълно окупирани според редица руски историци.
Същата рефлекс ще сработи и при възприемането на сегашната война. Бързо ще се наложи наративът, че тя е приключила точно когато украинската отбрана е била пред срив и цялата Украйна е предстояло да падне като зрял плод в лапите на Москва. Този тип мислене е в състояние да подкопае управлението на Путин и да създаде почва за избуяване на сериозни реваншистки настроения. Ако руснаците повярват, че страната им е победила във войната, ако повярват, че са победили не просто Украйна, а „колективният Запад“, тогава няма как идеята за повторно прекрояване на европейското статукво с военни средства да не си пробие път в руското обществено и политическо съзнание.
В този смисъл мирът на Тръмп е по-вероятно да бъде постигнат, отколкото съхранен. Единствената надежда е в параграф 20 на плана, където се предвижда руските и украинските училища да въведат програми за обучение в толерантност към различните култури. И през такова обучение да преминават не само учениците, а и цялото население. Друг изход няма.
Георги Георгиев, Glasove.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар