Любовта е като луканката

Едната е истинска, другата изкуствена. И двете обаче са скъпи...
 
В луканката е истината. Луканката изразява любов. Стига да е по държавния стандарт. 

Иначе партньорът ви ще се почувства евтин. От онези, които не искат в деня на влюбените да ги болят сърцата, а задните части. За това внимавайте! Само с телешко и свинско. Никакви изкуствени добавки. Първото впечатление е изключително важно. 

На празника на любовта, колко и комерсиален да е той, трябва да можем да се продадем. А не се продаваме с качества. Продаваме се с мезета и с евтин алкохол. Никакъв празник не е, ако на следващия ден нямаме главоболие и киселини. 

И в любовта е така. Ядем, пием, а след това ни боли. Грабим с пълни шепи и си мислим, че ни е вкусно, а след това прекарваме един час на мястото, където и царят ходи сам. Дали ще плачем, или ще правим друго, е без значение. 

Любовта е като луканката. Все е скъпа. И все дебелеем от нея. Но в един случай е вкусна, а в друг имаме киселини. И ни остава между зъбите. Дори да се измием хубаво, винаги ще има едно парченце, което да ни дразни. Да ни напомня, че сме яли едно евтино мезе и сме ахкали колко ни е вкусно. Поне сме си мислели, че е така. 

Е, и в любовта е така. Така ще отпразнуваме и следващия ни празник. 14 февруари. Бил католически. Не бил наш. Оборотните празнуват Трифон Зарезан. Но им се ще да има с кого да споделят чуждия ни празник. И те да се почувстват обичани. И те да си хапнат от луканката. 

Да, ама не. Свети Валентин не е за всеки. Той е само за тези, които са готови да се борят с парченцата между зъбите си, киселините и болките в корема. 

Любовта е като луканката. Едната е истинска, другата изкуствена. И двете обаче са скъпи. И не се ядат всеки ден. Ядат се с поводи. Поне така е останало от последните ни 28 години на преход. Луканката е празник. И не всеки е готов да преживява отрязаното парченце от нея. Не и всеки ден. А когато му дойде времето. Трябва само да се молим да е по държавен стандарт, а не да е с копита и с рога. 

Или ние да носим рогата. Тогава луканката няма да ни е вкусна. Ще се проклинаме, че сме я яли. Остава ни да се надяваме, че парченцето луканка, което сме си купили, ще е истинско. Ще се радваме да намираме парченца от него между зъбите си, няма да ни боли корема и няма да имаме киселини. Още днес ще приготвим талерчето, острия нож и чашата вино. И ще режем. Ще режем и ще се правим, че ни е вкусно, дори да не ни е. 

А ако истински ни е вкусно, то тогава сме попаднали на истинската луканка. Тази, заради която си заслужава да живееш, заради която всеки ден ще ти е празник и от която всеки ден ще режеш по едно парченце и ще му се наслаждаваш.

Боян Димитров, "Монитор"