През изминалата седмица Народното събрание прие доклада за дейността на Националното бюро за контрол на СРС, който съдържа редица установени съществени нарушения при прилагането им.
Това поставя под съмнение доколко и дали въобще са защитени основните конституционно закрепени права на гражданите в България.
Изключително важно е да се осмислят от всеки един от нас разрушителните последствия от този вид нарушения, а именно – че СРС-та се използват за съсипване на човешки съдби, бизнеси и кариери на хора, дръзнали да се опълчат на схемата и да нарушат душевния мир на силните на деня, тоест управляващите. Трябва да се има предвид, че никой от нас не е застрахован срещу това.
За съжаление, по–голяма част от населението омаловажава този проблем, защото е потънало в битовизми, кредити, драматични сериали и евтина консумация. Оказва се, че през последните десетилетия елитът си е свършил работата за маргинализирането на народа. Същевременно в най–корумпираната държава в Европейския съюз, където годишно се крадат около 5-6 млрд. лв. през приходната и разходната част на бюджета, в прокуратурата няма заведено нито едно дело за подкуп срещу лица от високите етажи на властта – министър-председател, министър, зам.–министър и депутати (съгласно информация, предоставена на „Медиапул“ от държавното обвинение по реда на Закона за достъп до обществената информация).
Този факт говори, че в страната СРС не се използват за доказване на престъпление, а за събиране на компромати. Това е характерно за целия престъпен преход. С тези компромати определени лица си правят сметки още десетилетия напред да крепят статуквото, което ги устройва. И в тази посока СРС се използват изключително професионално и резултатно, разбира се, в нарушение на закона.
Разглеждайки по същество нарушенията при прилагането на СРС се вижда, че в преобладаващата си част те са „законни“ – тоест спазени са процедурите, заложени в закона. Но има едно голямо „НО“, а именно – всичко се спазва само формално. Това е същият формализъм като при процедурите за обществените поръчки, изключително издържани с много гаранции в Закона за обществените поръчки, но винаги предварително предрешени със съответната комисиона. Такъв е формализмът и при декларирането на имущество от лица, заемащи висши държавни длъжности, живеещи в палати и ползващи лимузини, а в декларациите им – смешни суми и големи кредити.
За да станат ясни на широката публика естеството на нарушенията и формализмът, обхващащи от началото до края процедурите по прилагането на СРС, ще илюстрирам с отделни примери от оперативната практика. В преобладаващата част от случаите на разследване, ръководството на съответната дирекция в МВР или ДАНС поръчково свежда на изпълнителския състав кое лице да се разработва и съответно да се прилага СРС, а когато става въпрос за политик, крупен бизнесмен или журналист – винаги и на 100 %.
Това е следствие от факта, че всички ръководители, без изключение, са политически и икономически назначения, които имат задача да отстояват личните интереси на техните покровители. И започваме със „законовите“ нарушения. Понеже по разработката няма информация за престъпна дейност на журналиста „Х“, които е решил в поредица от статии да отразява злоупотребите на властимащите, ръководството на службата, под натиска на засегнатия политик, иска да се приложат СРС-та, за да има основания утре да му се затвори устата с шантаж.
Тук веднага идва на помощ уредената в закона фигура на „Доброволния заявител“ (ДЗ) – вид сътрудник на службите, който остава анонимен за всички в бъдещия наказателен процес. Така се появява един рапорт от ДЗ, тоест от гражданин, който оперативният работник нито е виждал, нито е чувал, с отразена в него информация за престъпна дейност, предимно осъществявана от група лица.
Това се прави, защото е най-лесно да включиш някой в организирана престъпна група (ОПГ) и по този състав от Наказателния кодекс да искаш прилагане на СРС. Няма как журналистът, политикът или крупният бизнесмен да ги разследваш директно по престъплението за контрабанда, дори и в случаите, когато последните два субекта съвместяват легалната с нелегалната дейност, защото те винаги използват подставени лица за черната работа на терен. Затова „пришиваш“ журналиста и неговите приближени към ОПГ и си ги разработваш най-спокойно, а в ДАНС е даже е още по–лесно във връзка със защитата на националната сигурност. Но тази сигурност е толкова разтегливо понятие, че няма край.
С изфабрикувания донос вече имаме мотиви, които, въпреки че не кореспондират с истината, се посочват в искането за прилагането на СРС и цялата процедура върви при спазването на законовите правила. Ако политикът е рейтингов, журналистът е добре приет от обществото и гилдията, а бизнесменът е олигарх, тогава същите директно не се „качват на контрол“ (подслушване и наблюдение), а това става с най-близките и доверени лица от тяхното обкръжение, през които минава цялата професионална и лична информация, която ги касае.
Това се прави с цел първо да не изтече информация към подслушваните лица, ако някой от службите, прокурорът или съдията се изкуши и реши да я осребри с пари, индулгенция или друга лична полза и второ – да не се стигне до публичен скандал от факта, че по отношение на лицето са прилагани СРС-та без основание. Друга схема, която се прилага при подслушването на публично известни лица е „качването на контрол“ под претекст да се изясни ползвателя на определен телефонен номер. Преимуществото на тази правно уредена възможност в ЗСРС е, че в искането за прилагане на СРС не се посочва името на лицето, което се подслушва, защото смисълът на самата процедура е да се установи ползвателя.
Вторият, но всъщност най-важен момент в процедурата по прилагане на СРС, е даването на разрешение за използването им от председателя на съответния компетентен съд. Този акт е също толкова формален, колкото и самото искане. Невъзможно е за около 10-15 минути съдията да се запознае подробно с обстоятелствата, посочени в искането като мотиви за прилагане на СРС и най–вече да провери тяхната истинност и обективност.
А когато става въпрос за политици, журналисти и крупни бизнесмени, отказът е немислим, защото това би означавало да се прости с бъдещото си кариерно развитие (имайки предвид скандалната и порочна кадрова политика на Висшия съдебен съвет), а може и по–лошо – да бъде пуснат в центрофугата на омаскаряването, което е приложимо за всеки, особено за лица от такива сфери, където има голям корупционен натиск. В тази връзка може да се даде следния пример – води се разработка за данъчна афера за десетки милиони, прилагат се СРС-та по НПК в рамките на досъдебното производство, образувано по случая, прави се реализация, фиксират се доказателствата и прокурорът внася делото в съда.
Всички участници в наказателния процес – прокурорът, обвиняемите и съдията мислят, че действията по придобиване на информация са приключили. Но служителите, примерно на ДАНС, са „обработили“ някои от участниците в престъпната схема по време на реализацията, когато същите са много уязвими с цел привличането им към доброволно сътрудничество. За проверка на тяхната лоялност се прилагат СРС, но вече по ЗСРС, което е правно допустима възможност.
Същевременно делото тече, съответно негласните совалки за неговото уреждане вървят с пълна сила и в един момент – съдията също „протича“ по мероприятията. Така въпросният съдия вече е в ръцете на службите, затова иска, не иска, разрешава поръчковите СРС-та. Оперативната практика познава и случай, в който председателят на съда, при разрешаването на СРС по отношение на лице, заемащо висша държавна длъжност, съгласува решението си с политическо лице от изпълнителната власт. Впоследствие същия магистрат израства в кариерата до ръководител на един от съдебните органи. Става въпрос за явна зависимост на съдебната власт от политическо и икономическо влияние, което очевидно устройва идеално политическия елит. При това положение, кой ще съди силните на деня?
Затова, да се говори за наличие на правова държава в България е просто смешно – може само да си мечтаем за гражданско общество, демокрация, ред и справедливост.
Росен Миленов, Glasove.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар