Но този път тя бе опровергана не от друго, а от търговските реклами.
Те се оказаха по-честни, което си е направо истинско чудо.
Една от тях ни казва, че „малкото е доброто тук“.
Така си е наистина, няма как да не се съгласим. Задоволявайте се с малкото – и то е нещо, това ни внушава въпросната реклама, не се подлъгвайте от големите лафове.
Това откровение трябваше да го чуем от политиците, но ни го доставиха тъкмо рекламите. И те са по-откровени от Властниците – и заслужават щедър подарък от техния си Дядо Коледа.
Малкото е доброто тук, така е – като изключим нашенския героизъм, който все е в големи порции. Само дето често е излишен и дори измамен.
Преди няколко дни се навършиха 15 години от атентата срещу военната ни база в Кербала, при който загинаха петима българи.
Някой предложи подвига им да влезе в учебниците. Да си пушечно месо – и това вече минава за подвиг.
Споменаха виновника за лошата подготовка на нашите войници – някакъв заместник началник на батальона. Нито дума обаче не чухме за политиците, които, заради ду.едавските си напъни, ги пратиха като жертвени овце на заколение в Ирак.
Соломонпаситата – идеолозите на новия героизъм – пак ги пожалиха.
И те продължават кротко да си преживят с днешния си интернационализъм.
Ами сегашните ни войничета по-подготвени ли са?
Някой има ли отговор на този въпрос – но не с дежурните лафове, присъщи на цивилните гарги, които временно се мотат из Министерството на отбраната. Само преди няколко години тия службаши предизвикваха ироничните подмятания на кадровите военни. Сега и те свикнаха с гаргите. Армията сигурно е станала по-боеспособна от това.
Добре, че най-после ще купим американските Ф-16.
Как ще ни помогнат те, е отделен въпрос – важното е алъш-веришът да върви.
Сещам се за един коментар от Фейсбук – може да мине за коментара на изминалата година: „Гледахте ли руския военен парад? Ако ни нападнат, само с оркестъра си ще ни превземат!“
Тъй че, десетина Ф-16 няма да ни са излишни – поне оркестъра да озаптят.
Така неусетно стигнахме до лошия театър и лошите актьори.
Няма човек, който да не е бил сигурен, че тъкмо славният Ф-16 ще пори още по-славното ни небе – дори кравата Пенка беше наясно с това.
Защо им беше нужно тогава на управниците да разиграват провинциалното си театро, след като на всички е ясно, че имат автономността и куража на един свален панталон.
Комисии, препирни, кампании на прислугата от черносотници на Властта, някои от които освен че са нетърпими тъ.анари, са и пределно нахални.
Един направо клеветеше президента Радев, че е имал вземане-даване с „Грипен“, затова лобирал за шведския самолет. Жив да го оплачеш въпросния храбрец, защото ако Радев го подгони с един съдебен иск, никой от чорбаджиите му няма да го защити.
На телевизията, която дава трибуна на подобни типове, направо трябва да й пуснат кепенците – и без друго никой не я гледа.
ГЕРБ са в „европейско развитие“, но иначе са си в медийния палеолит – пропагандните им способности се изчерпват в мятането на камъни, съпроводено с дивашки крясъци.
Освен това са и истински мазохисти – все намират най-отблъскващите типове да ги защитават, с нужда и без нужда.
Дори руският оркестър да беше цъфнал на „Дондуков“, пак щяхме да вземем Ф-16 – защо беше тогава театрото?
Някой от отбора на медийните примати вероятно е подсказал на Властта да се кълчи, уж в името на обективността, да се терзае докрай.
Включиха в театрото и американски помощник държавен секретар – един от петимата, сетне и самият държавен секретар.
Да не би да не забележи простолюдието, как се опъваме, колко ни навиват – пък ние, нали сме си мъже, се съпротивяваме мъжки – и прочее подробности от Историята на сваления панталон.
А всичко беше ясно, още когато Тръмп каза, че разчита да не се мотаме с алъш-вериша – иначе ще последва друга история за сваления панталон, не толкова ведра колкото покупката на Ф-16.
В крайна сметка, простолюдната публика сигурно си е казала: „Хайде, плащайте, че ни омръзна от героизма ви!“ Кой ще намаже сега обаче – и какво?
Чухте американските войници как посрещнаха Тръмп в Ирак – такива екзалтирани крясъци техен президент скоро не е предизвикал.
Особено когато обяви новата си идея: отсега-нататък ще водим войни, само ако ни плащат.
Подписваш чека и те защитаваме, колкото можем – и докато не пристигне руският оркестър.
Хубава, ясна идея и нашите хора сигурно са я разбрали – заслужават една снимка за спомен, от панталона нагоре. Това ще им е кяра.
Други актьори, също лоши, обаче са получавали доста повече.
Митов, например, го довлякоха от Националния демократически институт на САЩ и направо го назначиха за български външен министър. Сетне го прибраха в някой гардероб – той си беше кротко момче и не си отваряше много-много устата.
Други обаче изобщо не я затварят. Захариева специално ще я сложат на някоя витрина – като Николай Младенов, който отговаря в ООН за мира в Близкия Изток, лесна задача за един панталон.
Сега търсят място за Ирландската пастирка – намекна го по телевизията една журналистка, която познава тайния живот на Върхушката. Не можах достатъчно бързо да посегна и да й издърпам ухото, когато каза, че Пастирката предизвиквал най-голям интерес в сайта на нейния вестник.
Един влиятелен политик ми каза, че щели да го натаманят в НАТО – вече с вдигнат панталон. Питах го дали е пил нещо и той отрече.
Е, ако това се случи, онзи оркестър ще превземе без бой и главната квартира на НАТО.
Тия назначения – те не са едно или две – минават някак безшумно, като израз на спонтанната милост на Опекуна към една или друга наша гарга. Но, всъщност, са кулминацията на един друг театър, доста по-безсрамен от този за Ф-16, при това и доста по-продължителен.
Възнаградените особи години наред се трудят като хамали за интересите на Опекуна, главно с думи – и задължително дурашки.
Диви изхвърляния, диво слагачество – тия дори изобщо не носят панталони – и накрая ги застига милостинята.
Пастирката най-усърдно продаваше русофобията си – и накрая тъкмо тя ще му осигури подаянието.
Ако някой се съмнява в това – да си види, къде са му панталоните.
Несръчното театралничене около Ф-16 неизбежно ни напомня за панаирите около обществените поръчки за едно или друго.
Всъщност, дори определянето им като „обществени“ вече си е едно предизвикателство. Всички са наясно кой ще спечели поредната далавера, но пиеската усърдно е разигравана.
Тази практика отдавна е развратила всички по веригата, чак до най-долу, до най-келявото село – там касапницата е доста по-кървава, но технологията е същата. Притворството е заразително.
Чух по телевизията за някаква разправия с руснаците – Слава Богу, без участието на оркестъра.
Подарили на Софийската община елха, но в украсата й имало и звезди – обичайните коледни украшения, не ония от Кремъл.
И това предизвикало гняв в социалните мрежи.
Но преди време там приеха доста по-спокойно един друг подарък – „Бронзовата къща“.
На мястото на Мавзолея – едно съоръжение което намирисваше на източен деспотизъм, се пръкна нещо временно, доста неясно, за мнозина дори лековато – като лековатите години на Прехода; направено от днес за утре, слагаме го и го махаме… – с всички асоциации, които събужда това тричкане/колебание.
А между двата символа, разхвърляни във Времето, ние си крачим нанякъде, колкото да се намираме на работа – орисани сме да вървим, без да стигаме до никъде.
И без да знаем докъде сме я докарали…
Сякаш сме наказани на „път/пътуване без спиране“, което било най-ниското ниво на Ада в будизма.
Хората се умориха и отвратиха от това безкрайно тътрене, изпитват отвращение от несмислените напъни все по нещо неясно, днес така, утре – иначе, важното е да плющят знамената на глупавото бодрячество.
Кеворк Кеворкян
Няма коментари:
Публикуване на коментар