Българската Македония и спиралата на историята

Вероятността да свършим като по-малък, но по-кръвопролитен вариант на Русия и Украйна става огромна

 

 

На 18 април 1913 г. в Лондон започват преговорите за края на Първата балканска война. 

Днес този епизод от историята ни често е забравян, защото помним само това, което последва – националната катастрофа. Подписаният в британската столица мир дава надежди за разрешаване на националния ни въпрос и обединението на почти всички българи в една държава. Победата е извоювана с кръвта на целия народ, на обикновените хора, но, за съжаление, царят, дипломацията и елитът ще проиграят всичко постигнато през следващите години.

Началото на конфликта идва логично. След кървавото потушаване на Илинденско-Преображенското въстание в началото на века, проблемът с християнското население в Османската империя остава. Българите са преследвани и избивани почти цяло десетилетие. Хиляди бежанци от Източна Тракия и Македония търсят спасение в страната ни. По този начин силно се намалява присъствието на българско население в териториите, които вече са оспорвани от съседните ни държави, независимо че са наясно с преобладаващия етнически състав на населението там.

Безспорно, силното революционно движение в Македония и тесните му връзки с българския политически елит слагат фокуса на проблема предимно в тази посока. Ако погледнем днес, стратегически и икономически по-ценни изглеждат териториите на Източна и Беломорска Тракия. Естествено, не може да очакваме, че емоциите, които поражда родният край, могат да бъдат преодолени. Поради това Македония продължава да стои в центъра на българската политика. Просто водачите на освободителното движение като Гоце Делчев, Даме Груев, Яне Сандански и Пейо Яворов са неразделна част от българското общество, политика и култура. Този факт не може да бъде заобиколен.

Положението на Османската империя към 1911 г. започва да става изключително тежко след като започва война с Италия за земите на Триполитания и Киренайка в днешна Либия. Разделянето в Европа създава възможността за организирането на балканските държави срещу техния  отколешен враг.

Бъдещият раздор е заложен още при създаването на Балканския съюз през ранната пролет на 1912 г. Тогава, при подписването на договорите със Сърбия и Гърция правителството на Иван Евстатиев Гешов се съгласява да изпрати на фронта много по-големи български сили и да поеме основния удар на турската армия по източното направление. В същото време съюзниците ни трябва да проведат операцията предимно по направлението в Македония и Западните Балкани.

При преговорите за първи път е признато правото на Сърбия върху част от териториите в Македония, като остава и т.нар. спорна зона. В документите, подписани с Гърция, също е отворен въпросът за Южна Македония и Солун.

Войната започва на 5 октомври 1912 г., а всички знаем за ентусиазма на младите войници, които заминават на фронта, за да воюват за своите братя, останали под османското робство. Бунархисар, Одрин, Чаталджа, Кресненското дефиле, Солун - българската армия изнася войната на раменете си.

На 28 октомври османското командване моли за мир, но цар Фердинанд отказва, защото мечтае за Цариград. Армията ни е спряна на Чаталджанските позиции, а новите условия на примирието са по-лоши от предишните. Преговорите започват в Лондон, но малко по-късно в Истанбул се състои преврат и войната започва отново.

Българската армия с огромни жертви разбива новите сили на османците, изпратени от Азия. Отхвърлени са десантите при Булаир и Шаркьой. Османската офанзива при Чаталджа е разбита. Превзет е и Одрин. Империята е на колене и отново се стига до преговори. Те пак започват в британската столица и на 17 май е подписан Лондонският мир. Той поставя страната ни пред много мъглява ситуация.

При условие, че в първоначално подписаните тайни договори, оформящи Балканския съюз, няма конкретни териториални клаузи по някои от най-важните въпроси, България остава практически излъгана. Усилията на цял народ са пропилени от политици и дипломати. Естествено, винаги може да се твърди, че условията на времето са такива и Великите сили решават всичко, но след Междусъюзническата война изведнъж Гърция и Сърбия се оказват с огромни територии. Налагат практически пълен контрол върху Македония, а Тракия е напълно загубена за нас. Явно в Белград и Атина са намерили правилния път, а нашият елит не се справя.

За съжаление, когато стане дума за външна политика и дипломация, нещата много слабо са се променили отпреди сто години. Съдбата на Македония отново е на карта. България бе първата държава, която призна независимостта на Скопие след промените, но политиката ни от тогава е просто плачевна. Гръцките представители успяха да издействат дори променянето на името на държавата, а ние не може да се преборим за признаване на собствената си история.

Много хора не разбират, че за изминалите 70 години в Македония е създаден нов народ с нова националност. Няма как да ги накараме да се почувстват отново българи, след като толкова време са били забравени от нашата държава. Ако сега обаче, с едно политическо решение започнем да говорим за българско малцинство в Македония, съвсем скоро ще се чуе за македонско малцинство в България. Претенциите към Петрич, Пирин, Банско и Сандански ще се появят от само себе си.

Вероятността да свършим като по-малък, но по-кръвопролитен вариант на Русия и Украйна става огромна. И отново виждаме липсата на прозорливост и стремеж към самостоятелност у нашите политици. Каквото ни кажат от Брюксел и Вашингтон, е закон.

Историята се повтаря и дано да не стигнем до поредната национална катастрофа, защото отново поставяме на върха хора, които се вълнуват повече от собствения си джоб и чуждите интереси, отколкото за бъдещето на нашата държава.

 Доц. Александър Сивилов, БНР